— Утре ще го видя — казвам й.
А тя поглежда някъде над рамото ми и казва:
— Ето го, той вече е тук.
И аз се обръщам да го видя.
Събуждам се, но нещо със слънцето не е наред. Главата ми тежи цял тон, трябва отново да затворя очи, за да спре да ми се вие свят.
— Значи това е махмурлукът, а? — казвам на глас.
— В нашата бира няма и капка алкохол — отговаря ми Корин.
Отварям рязко очи и веднага съжалявам, защото пред погледа ми започват да плуват черни петна.
— Какво правиш тук?
— Чакам да се събудиш, за да кажа на хората на Президента, че могат вече да те отведат.
— Моля? — ахвам, а тя се изправя. — Какво става?
— Тя те упои снощи. Джефърс в бирата, смесен с малко приказлив корен за замаскиране на вкуса. Остави ти и това — подава ми сгъната бележка. — Трябва да я унищожиш, след като я прочетеш.
Вземам бележката. Писмо от госпожа Койл.
Прости ми, моето момиче, пише в него, но Президентът дълбоко греши. Войната не е приключила. Дръж страната на истината, продължавай да събираш информация, отвличай му вниманието. Ще поддържаме връзка.
— Взривиха един магазин и използваха суматохата, за да избягат — казва Корин.
— Какво са направили? — повишавам глас. — Корин, какво става?
Но тя дори не ме поглежда.
— Казах им, че изоставят свещения си дълг, че няма нищо по-важно на този свят от спасяването на живота.
— Кой е останал в дома на изцелението?
— Само ти и аз сме — отговаря. — Войниците чакат отвън да те отведат при Президента — вперва поглед в обувките си и аз за първи път виждам истински гнева й, яростта, която я изгаря отвътре. — Смятам, че мен ще ме разпитва някой не толкова красив мъж.
— Корин…
— Отсега нататък ще ме наричаш госпожа Уайът — пресича ме тя и се обръща към вратата. — Ако, разбира се, се случи невероятното и двете с теб се завърнем в този дом на изцелението живи.
— Всички ли са избягали? — повтарям, още не мога да повярвам.
Корин мълчи и ме чака да стана.
Всички от дома на изцелението са избягали.
Тя ме е изоставила сама с Корин.
Тя ме е изоставила.
Изоставила ме е, за да замине и да започне да воюва.
13
Трески
Тод
— Бензин, сър, вземат бензин и напояват с него глинен прах, прахът става на паста…
— Знам как се приготвя пластичен експлозив, ефрейтор Паркър — казва Кметът, докато оглежда пораженията от седлото. — Онова, което не знам, е как е възможно група невъоръжени жени да успеят да поставят експлозива под носа на цял гарнизон войници, които патрулират под ваше командване.
Виждаме как ефрейтор Паркър преглъща, действително виждаме с очите си как се премества адамовата ябълка на гърлото му. Той не е от стария Прентистаун, трябва да се е включил в армията междувременно. Присъединяваш се към властта, така каза Айвън. Но какво става, когато властта поиска от тебе отговори, които не знаеш?
— Може да не са били само жени, сър — дописка Паркър. — Хората говорят за нещо на име…
— Гледай тука, кретенче — казва ми Дейви. Кара Смъртоносен/Жълъдче да прескочи едно паднало дърво, до което сме спрели, за да огледаме взривения магазин.
Цъквам с език на Ангарад и тръсвам юздите със здравата си ръка. Тя леко гази сред парчета дърво, мазилка, стъкло и разпръснати хранителни стоки; магазинът изглежда така, сякаш дълго се е мъчил да кихне, докато най-сетне е успял. Стигаме до Дейви, който ми сочи куп светли пресни трески, забити дълбоко в дънера на друго дърво наблизо. Взривът е бил толкова силен, че ги е забил право тук — казва. — Кучки.
— Било е късно през нощта — казвам и нагласям болната ръка в превръзката, метната през врата ми. — Не са наранили никого.
— Кучки — повтаря Дейви и клати глава.
— Предайте всички количества лек, които в момента са у вас и хората ви, ефрейтор — чуваме гласа на Кмета, той говори толкова високо, че всички от частта на Паркър да си разберат наказанието. — Всички количества. Личното пространство е за онези, които го заслужават.
Кметът не обръща внимание на „Тъй вярно, сър“, промърморено от ефрейтор Паркър и се обръща, за да размени тихо няколко думи с господин О’Хеър и господин Морган, които го изслушват и препускат в противоположни посоки. Кметът идва до нас, мълчи, челото му е намръщено. Морпет гледа нашите коне свирепо. Предай се, казва Шумът му. Предай се. Предай се. Смъртоносен и Ангарад свеждат глави и отстъпват. Всички коне са си малко луди.