— Искаш ли да отида и да ги заловя, татко? — пита Дейви. — Да заловя кучките?
Мери си приказките — казва Кметът. — Вие и двамата си имате достатъчно работа за вършене.
Дейви ми хвърля кос поглед и протяга левия си крак. От коляното надолу е гипсиран.
— Татко — казва, — ако още не си забелязал, аз едва ходя, а на кретенчето му е счупена ръката и…
Не довършва изречението, когато от Кмета връхлита бляскащият звук, по-бърз от мисълта, куршум от Шум. Дейви се свива на седлото. Неволно дърпа юздите така, че Смъртоносен се изправя на задните си крака и едва не го хвърля на земята. Дейви се окопитва, диша тежко, погледът му е мътен.
Какво е това, да го вземат мътните?
— Дали днешният ден предполага почивка, а, как мислиш? — казва Кметът и посочва останките от магазина, пръснати край нас, основите на сградата, в която е бил, още димят.
Взрив.
(крия я в Шума си, мъча се да потуля мисълта…)
(но тя е там, макар и скрита, бълбука под повърхността…)
(мисълта за един мост, който беше взривен…)
Вдигам очи и виждам, че Кметът ме гледа толкова напрегнато, че избърборвам, преди да се усетя:
— Не е била тя — казвам. — Сигурен съм, че не е била тя.
Той продължава да ме гледа.
— Никога не съм и помислял подобно нещо, Тод.
Вчера бързо се оправихме с ръката ми, той ме завлече в лазарета от другата страна на площада, където мъже в бели престилки наместиха лакътя и ми сложиха две инжекции с лекарство за заздравяване на костта, които боляха повече от самото счупване, а когато приключихме, той ми обеща, че утре ще видя Виола (днес, днес!) и аз вече имам милион въпроси за това как така той я прегръщаше, защо я наричаше приятелски на малкото й име, от къде на къде тя работи като докторка или нещо подобно, на какво погребение отиваше и…
(и как сърцето ми щеше да се пръсне в гърдите, когато я видях…)
(и как болката в него се върна, когато ни разделиха…)
А тя си отиде, тръгна към някакъв неин си живот, който вече живее там някъде, живот без мен и аз си останах пак сам, сам със счупената ръка, върнах се в катедралата, болкоуспокояващите ме приспиваха, едва имах сили да се добера до дюшека и потънах.
Не съм се събудил, когато кметът Леджър се е върнал с ежедневните си сиви и шумни оплаквания от поредния ден като чистач. Не съм се събудил, когато са ни донесли вечерята и кметът Леджър е изял и моята порция. Не съм се събудил, когато са ни заключили за през нощта с познатото щрак-щрак.
Но определено се събудих, когато БУМ! разтърси целия град.
А дори и когато седнах на дюшека в мрака, когато почувствах гнусна от болкоуспокояващите в стомаха ми, дори още преди да разбера какво точно означава това БУМ!, или откъде идва, аз вече знаех, че животът се е променил отново, че светът за пореден път е станал внезапно съвсем непознат.
Естествено, при пукването на зората излязохме заедно с Кмета и хората му и, ранен или не, и аз се запътих към мястото на взрива. Гледах го как язди Морпет. Утринното слънце грееше в гърба му, хвърляйки сянката му напред.
— Ще я видя ли тази вечер? — попитах.
Последва дълго мълчание, той просто се взираше пред себе си.
— Господин Президент — обади се ефрейтор Паркър, когато хората му преместиха една широка дъска, захвърлена от експлозията до дънера на едно дърво.
На кората на дървото под нея беше написано нещо.
Дори и без да мога да…
Е, дори и без да се справям кой знае колко добре е четенето, разбрах написаното.
Една-единствена буква, изписана върху дървото със синя боя.
В, пишеше там. Просто буквата В.
— Не мога да повярвам, че ни накара да се върнем в ш… манастир само ден, след като ни нападнаха — мърмори Дейви, докато пътуваме към обичайното си работно място.
Често казано и аз не мога да повярвам. Дейви едва ходи, а дори и с помощта на лекарствата, аз няма да мога да си служа със счупената ръка още поне няколко дни. Вече мога да сгъвам лакътя, но съм сто процента сигурен, че не мога да преборя никой дивак.
— Каза ли му, че ти спасих живота? — пита Дейви, лицето му е едновременно гневно и плахо.
— Ти не му ли каза сам? — отвръщам.