Дейви стисва устни, а от това жалките му мустаци стават съвсем незабележими.
— Той не ми вярва, когато му кажа нещо подобно.
Въздъхвам.
— Казах му, разбира се. Но той бездруго го видя в Шума ми.
Яздим мълчаливо още известно време, преди Дейви да попита:
— А той какво каза?
Поколебавам се.
— Каза: Браво на него.
— Само това ли?
— Каза също, че и аз съм се справил добре.
Дейви прехапва устната си.
— Само толкова?
— Само толкова.
— Ясно — не обелва и дума повече, само смушква Смъртоносен да крачи по-бързо.
През нощта е била взривена една-едничка сграда, но сутринта, когато яздим през града, той изглежда напълно променен. Патрулиращите войници са станали повече, маршируват по улиците бързо-бързо, почти тичат. Има войници и по покривите, държат пушки, наблюдават, наблюдават, наблюдават.
Цивилните мъже се стараят да стигнат светкавично до мястото, към което са се запътили, държат се встрани до сградите, не вдигат поглед.
Не виждаме жени тази сутрин. Нито една.
(не виждам и нея)
(защо тя беше в прегръдката му?)
(лъжеше ли го?)
(той вярва ли й?)
(дали тя има нещо общо с експлозията?)
— Кой дали има нещо общо с експлозията? — пита Дейви.
— Млъквай.
— Накарай ме, де — отвръща той автоматично. Но няма никакво намерение да се караме.
Подминаваме група войници, които ескортират мъж, очевидно претърпял сериозен побой, китките му са вързани на гърба. Притискам болната ръка по-силно към гърдите си и препускам нататък. Слънцето вече е високо в небето, когато заобикаляме хълма с металната кула, правим последния завой и излизаме пред манастира.
Няма как, трябва да попитам.
— Какво стана вчера, след като си тръгнах? — казвам.
— Бихме ги — отвръща Дейви, леко сумти, защото кракът вече много го боли от ездата, виждам болката в Шума му.
Бихме ги здраво.
Нещо прелита леко пред очите ми и каца на гривата на Ангарад. Бръсвам го настрани, но второ каца на ръкава ми. Вдигам очи.
— Какво е това…? — казва Дейви.
Сняг.
Виждал съм сняг само веднъж през целия си живот, беше отдавна, когато бях съвсем малък и изобщо не подозирах, че след това скоро няма да видя снежинките отново.
Сега те валят между дърветата и падат на пътя, полепват по дрехите и по косата ми. Падат тихо и по някакъв странен начин карат всичко наоколо също да се успокои, да утихне, мълчат и падат, но сякаш се опитват да ми кажат някаква тайна, някаква ужасна, ужасна тайна.
Но как е възможно, слънцето грее в небето.
И това не е сняг.
— Пепел — изплюва Дейви, когато една снежинка каца на устната му. — Горят телата.
Горят телата. Войниците си стоят горе на зида с насочени пушки, накарали са оцелелите диваци да струпат на камара телата на убитите. Кладата е огромна, по-висока от най-високия дивак, на нея се хвърлят още и още тела, живите диваци носят мъртвите, мълчат, крачат с наведени глави.
Гледам как едно тяло изхвърча и пада на купа. Не се задържа там и се свлича надолу по другите тела, претъркулва се през пламъците, докато пада в калта долу и остава неподвижно, по гръб, на гърдите му има дупки от куршуми, кръвта е засъхнала около тях.
(един дивак с мъртви очи, легнал по гръб насред лагер в гората…)
(един дивак със забит в гърдите нож…)
Започвам да дишам тежко и отвръщам поглед.
Освен краткото цъкане, никой от живите диваци няма Шум. Няма звуци на оплакване, няма гняв, няма нищо, никакви чувства към касапницата, която трябва да разчистят.
Сякаш някой им е отрязал езиците.
Айвън ни чака, пушката е полегнала на сгъвката на лакътя му. Той също е мълчалив тази сутрин и лицето му е мрачно.
— Трябва да продължите с маркирането — казва и подритва към нас торбата с гривните и клещите. — Сега поне работата намаля.
— Колко изтрепахме? — пита Дейви с усмивка.
Айвън свива рамене раздразнено.
— Триста, триста и петдесет, не знам.
Усещам как ми се повдига, но усмивката на Дейви става още по-широка.
— Страхотно!
— Трябва да ти дам това — казва Айвън и ми подава пушката, която носи.
— Оръжие ли му даваш? — Шумът на Дейви скача.
— Заповед на Президента — сопва се Айвън. Протяга пушката към мен. — Ще я предаваш на нощната смяна, когато си тръгваш вечер. За твоя защита, докато си в пределите на манастира денем — гледа ме смръщено. — Президентът каза още да ти предам, че е сигурен, че ще постъпиш почтено.