Аз просто се взирам в пушката.
— Не мога да повярвам, мътните го взели — казва под нос Дейви и клати глава.
Умея да стрелям. Бен и Килиън ме научиха навреме, за да не се прострелям сам, научиха ме и как да ловувам с пушката, без да се нараня, научиха ме да я използвам само в най-краен случай.
Почтено.
Вдигам очи. Повечето от диваците пак са се дръпнали възможно най-далече от портите. Останалите влачат мъртвите и разкъсани тела към огъня, който гори насред терена.
Но онези, които ме виждат, не откъсват поглед от мен.
Гледат ме как гледам пушката.
Мислят си нещо, но аз не чувам какво.
Кой може да каже какво планират?
Поемам пушката.
Тя не означава нищо. Няма да я използвам. Просто я поемам в ръка.
Айвън ми обръща гръб и тръгва към портата и точно тогава го забелязвам.
Ниско жужене едва се чува, но все пак се чува. И се засилва.
Нищо чудно, че изглеждаше толкова ядосан.
Кметът е лишил и него от лека.
Останалата част от сутринта прекарваме в ринене на храна, пълнене на коритата с вода и сипване на вар в ямата с мръсотии, аз съм с една ръка, Дейви е с един крак, това ни бави, но всъщност тия задачи ни отнемат неестествено много време дори и при дадените условия, защото, колкото и да се дуе, Дейви изобщо не иска да се връща към работата с маркирането. И двамата сме въоръжени, вярно, но да докоснеш с ръка врага, който би те убил за миг, е нещо, което си иска съответната психологическа подготовка.
Сутринта преваля в ранен следобед. За първи път, вместо да изяде обяда и на двама ни, Дейви ми подхвърля единия сандвич и ме улучва с него право в гърдите.
Ядем заедно и наблюдаваме диваците, които ни наблюдават в отговор, гледаме как кладата гори, гледаме останалите 1150 диваци, оцелели след битката вчера, когато всичко се обърка толкова ужасно, ужасно, ужасно. Струпани са далеч от нас, притиснати до зида, на възможно най-голямо разстояние и от нас двамата, и от горящата клада.
— Телата им трябва да се потапят в блато — казвам, докато държа сандвича с една ръка. — Така се прави с телата на диваците. Потапяш ги във водата и…
— И огънят върши работа — прекъсва ме Дейви, облегнат на торбата с гривните.
— Да, но…
— Никакво „но“, кретенче — смръщва се той. — А и какво толкова ги жалиш? Всичката ти пуста доброта не им попречи да се опитат да ти откъснат ръката, нали?
Прав е, затова премълчавам, продължавам да ги наблюдавам, чувствам пушката, метната на гърба ми.
Мога да я взема в ръце. Мога да застрелям Дейви. Мога да избягам от тук.
— Ще си мъртъв, преди да стигнеш портата — промърморва Дейви, втренчен в сандвича си. — Милото ти момиче ще умре веднага след това.
Пак не промълвявам и дума, просто си дояждам яденето. Храната за диваците е нарината, коритата са пълни, варта е посипана. Не е останало нищо друго за правене, освен онова, което се налага да правим отсега нататък.
Дейви сяда.
— Докъде бяхме стигнали? — пита и бърка в торбата от зебло.
— 0038 — казвам, без да свалям очи от диваците.
Дейви преглежда гривните и вижда, че съм прав.
— Как го помниш? — пита.
— Помня.
Те вече също ни гледат, гледат ни всичките, очите им са обърнати към нас. Лицата им са пусти, насинени, безизразни. Знаят какво правим. Знаят какво ги чака. Знаят какво има в торбата. Знаят, че не могат да ни попречат по никакъв начин, освен като умрат, докато ни се противопоставят.
Защото на гърба ми виси пушката и аз мога да ги убия.
(кое е почтено?)
— Дейви… — почвам, но не довършвам, защото…
БУМ!
… в далечината, дори не прилича на звук, повече напомня гръб от небето, гръм от буря, която скоро ще връхлети и ще разруши дома ни.
Обръщаме глави, сякаш можем да видим каквото и да било през зида, сякаш пушекът вече се издига над дърветата край портата.
Нищо не можем да видим, а и никакъв пушек не се издига.
— Кучки — прошепва Дейви.
А аз мисля…
(дали е тя?)
(дали е тя?)
(какво прави?)
14
Списъкът на омразата
Виола
Войниците чакат до обяд, после отвеждат и мен, и Корин. Буквално се налага да я откъснат от грижите й за последните останали в дома на изцелението пациентки и поемат с нас към града, осмина въоръжени мъже ескортират две малки момичета. Дори не ни поглеждат, този, който крачи до мен, е съвсем млад, едва ли е по-голям от Тод, на врата си има грамадна пъпка, от която не мога да откъсна очи.