После чувам как Корин ахва. Минаваме край взривения магазин, цялата сграда е рухнала, други войници охраняват останките. Онези, които ни охраняват, забавят крачка, за да огледат по-добре.
И тогава се случва.
БУМ!
Звукът е толкова силен, че сгъстява въздуха, прави го плътен като юмрук, като куп тухли, сякаш земята пропада под нозете ти, ти се килваш настрани, падаш едновременно нагоре и надолу, както в безтегловността на грамадното черно отвъд между световете.
Следва празнота, от която не помня нищо, после отварям очи и виждам, че лежа на земята, пушек се вие край мен на дълги, гърчещи се ленти, носи искри, които летят към небето, за миг ми се струва, че наоколо цари пълен покой, тотална красота, а после осъзнавам, че не чувам нищо, освен пронизително скимтене, което удавя всички звуци, на хората край мен: те влачат крака, отварят усти в нечут вик, аз бавно сядам, светът е потънал в писъка на тишината и ето го и младият войник с пъпката на врата, паднал на земята до мен, покрит с дървени трески, сигурно той ме е закрил с тялото си от взрива, защото аз съм горе-долу добре, а той не помръдва.
Не помръдва.
Звуците полека се завръщат и аз чувам писъците.
— Точно тази част от историята не исках да се повтаря — казва Кметът, загледан мълчаливо в снопа светлина, който пада от прозореца с цветните стъкла.
— Не знаех нищо за никакви бомби — повтарям аз, ръцете ми още треперят, ушите ми още звънтят толкова силно, че едва чувам думите му. — Нито за първата, нито за втората.
— Вярвам ти — отвръща той. — Ти самата едва не загина.
— Един войник ме защити — промълвявам, спомням си тялото му, спомням си кръвта, треските, забити навсякъде.
— Тя пак те е упоила, нали? — пита Кметът, без да сваля очи от цветния прозорец, сякаш в него се крият отговорите на всички въпроси. — Упоила те е и те е изоставила.
Думите му идват като юмручен удар.
Да, тя ме изостави.
И постави онази бомба, която уби младия войник.
— Да — отвръщам. — Тя избяга. Всички избягаха.
— Не всички — той минава зад гърба ми, превръща се просто в глас, който се носи из помещението, говори високо и ясно, за да го чувам както трябва. — В този град има пет дома на изцелението. Екипът в един от тях е останал на мястото си, три други са се лишили от част от лечителките и помощничките си. Само от твоя дом всички са напуснали, всички до една.
— Корин остана — прошепвам и точно тогава за първи път започвам да му се моля. — Тя се погрижи за всички войници, които бяха ранени от втората бомба. Не се поколеба и за миг. Хукна право към най-тежко ранения и върза турникети на всички, и им помагаше да дишат, и…
— Поведението й вече е взето предвид — прекъсва ме той, нищо че думите ми са съвсем верни, тя ме повика да й помагам и двете сторихме всичко, което ни беше по силите, докато някакви други глупави войници не дойдоха и, или не можаха, или не поискаха да разберат какво правим, сграбчиха ни и ни отмъкнаха настрани. Корин се бореше с всички сили, но един я удари в лицето и тя спря да се бори.
— Моля те, не я наранявай — казвам пак. — Тя няма нищо общо. Останала е, защото сама е решила да не последва госпожа Койл. Опита се да помогне на всички…
— Няма да я нараня! — кресва изведнъж Кметът. — И стига вече с тоя страх. Докато аз съм Президент, на нито една жена няма да бъде сторено зло! Защо ти е толкова трудно да го проумееш?
Мисля си за войника, който удари Корин. Мисля си за Мади, която падна на земята, когато я простреляха.
— Моля те, не я наранявай — прошепвам.
Той въздъхва и гласът му пак става нормален.
— Ние просто искаме да получим от нея необходимите ни отговори, това е всичко. Същите отговори ще искаме да ги получим и от теб.
— Не знам къде са отишли — отвръщам. — Тя не ми каза. Не спомена изобщо, че се канят да бягат.
Изведнъж млъквам и той го забелязва. Защото тя все пак ми спомена нещо, сещате ли се?
Разказа ми една история за…
— Би ли искала да споделиш нещо, Виола? — пита Кметът, заобикаля ме и ме поглежда в лицето, интересът му изведнъж отново се е пробудил.