— Не — отвръщам бързо. — Не, нищо, просто…
— Просто какво? — очите му са впити в мен, опипват лицето ми, мъчат се да ме разчетат, нищо че нямам Шум и в този миг осъзнавам колко всъщност той се дразни, че не може да ме чува.
— Тя ми разказа, че е прекарала първите си години на Новия свят горе сред хълмовете — лъжа и преглъщам. — Западно от града, минавало се край водопада. Помислих, че просто говори, за да се намира на приказка.
Кметът продължава да се взира дълбоко в мене, настъпва пълна тишина, той само гледа, гледа, преди отново да почне да крачи.
— Най-важният въпрос — казва, — е това дали втората бомба е била грешка, част от първата бомба, която случайно се е взривила по-късно? — обикаля отново отпред и се старае да разчете изражението ми. — Или е поставена целенасочено? Била ли е нагласена да избухне впоследствие, когато моите хора вече са били на местопрестъплението, така че да загинат максимален брой войници?
— Не — отвръщам и клатя глава. — Не би го сторила. Тя е лечителка. Не би убила…
— Пълководецът е готов да стори всичко, за да спечели войната — казва Кметът. — Това прави войната война.
— Не — повтарям. — Не. Не вярвам…
— Знам, че не вярваш, той се отдалечава от мен и ми обръща гръб. — Точно по тази причина тя те е изоставила.
Отива до малката масичка и взема от нея лист хартия. Вдига го, така че да мога да го видя.
На него със синьо е изписана буквата В.
— Виола, това познато ли ти е?
Мъча се да направя лицето си безизразно.
— Не, никога през живота си не съм го виждала — преглъщам и се проклинам, задето така се притеснявам. — Какво е?
Той отново се втренчва в мене продължително и напрегнато, после оставя листа обратно на масата.
— Тя ще се свърже с теб — гледа ме право в лицето. Старая се да не издавам нищо. — Да — казва, сякаш вече се е убедил напълно. — Ще се свърже с теб и когато го стори, те моля да й предадеш едно-единствено съобщение.
— Аз не…
— Предай и, че можем да прекратим кръвопролитието на мига, че можем да спрем всичко, преди още да е започнало, преди да са загинали още хора и мирът да е загърбен завинаги. Това й предай, Виола.
Гледа ме така тежко, че аз казвам:
— Добре.
Той не мига, очите му са черни дупки, от които не мога да се откъсна.
— Но още й кажи, че ако иска война, ще си я получи.
— Моля те… — започвам.
— Това е всичко — казва той и с жест ме подканя да стана и ми посочва вратата. — Върни се в твоя дом на изцелението. Погрижи се за пациентките, доколкото ти стигат силите.
— Но…
Той отваря портата.
— Днес следобед няма да има екзекуция — продължава. — Някои граждански и наказателни мерки трябва да бъдат отменени сега, при наличието на терористичната активност от последните часове.
— Терористична…?
— Боя се, че също така ще бъда твърде зает да разчиствам хаоса, който твоята госпожа създаде и няма да бъда в състояние да домакинствам на малката вечеря, която ти бях обещал за тази вечер.
Зяпвам, но съм изгубила дар слово.
Той ме избутва навън и затваря вратата.
Вие ми се свят, докато се влача по пътя. Тод е някъде наоколо, аз не мога да мисля за нищо друго, освен за това, че няма да го видя, че няма да мога да му кажа нищо за случилото се, че няма да мога да му обясня нищо.
И за всичко е виновна тя.
Тя е виновна. Трудно ми е да го кажа, но точно тя е виновна. За всичко. Дори и да го прави поради причини, които смята за правилни, вината си остава нейна. Тя е виновна, че няма да видя Тод тази вечер. Тя е виновна, че войната се завръща. Тя е…
Стигам пак до мястото на взрива.
На пътя лежат четири тела, покрити с платнища, които не скриват локвите кръв под тях. Най-близо до мен, макар и зад кордона охраняващи войници, лежи тялото на онзи, който случайно ме спаси.
Аз дори не разбрах името му.
И изведнъж, той вече не беше сред живите.
Ако тя беше почакала само малко, ако просто беше изслушала Кмета и беше разбрала какво иска той от нея…
Но после си спомням, приспиване на вниманието на врага, моето момиче, хлъзгав терен…
Ами телата на пътя…
Ами Мади, която пада и умира…
Ами момчето войник, което ме спаси…
Ами Корин, на която не позволиха да помага…