(о, Тод, къде си?)
— По-живо там — излайва един от войниците зад гърба ми и ме кара да подскоча.
Забързвам по пътя и преди още да се усетя, вече тичам.
Връщам се в пустия дом на изцелението запъхтяна и затръшвам вратата зад гърба си. На пътя са се подредили още повече войници, има нови патрули, мъже по покривите с пушки, които ме наблюдават внимателно как тичам, един от тях дори подсвирна мръсно подире ми, когато го подминах.
Няма начин да стигна до радиокулата, не, вече не.
Още едно начинание, което обърках тотално.
Успокоявам дишането си и постепенно осъзнавам, че към момента аз съм единственият жалък вариант на лечителка тук. Повечето от пациентките са били достатъчно здрави, за да последват госпожа Койл там, където е решила да отиде, и, кой знае, може дори те да са били онези, които са поставили бомбите, но във всеки случай в дома са останали най-малко двайсетина болни, а нови пациентки със сигурност ще продължат да идват.
А аз съм най-лошата лечителка, която Ню Прентистаун някога е виждал.
— Помощ — прошепвам сама на себе си.
— Къде заминаха всички? — пита госпожа Фокс в момента, в който отварям вратата на стаята й. — Няма храна, няма лекарства…
— Съжалявам — казвам и енергично вдигам подлогата й. — Ще ви донеса храна веднага щом смогна.
— Боже Господи, мила! — възкликва тя, когато й обръщам гръб. Извръщам се и оглеждам гърба на бялата си престилка там, където са заковани разширените очи на старицата. Край подгъва се простира алено петно от кръвта на младия войник, който ме спаси.
— Добре ли си, момичето ми? — пита госпожа Фокс.
Гледам кръвта и силите ми стигат да отвърна само:
— Ще ви донеса храна.
Следващите часове са ми пълна мъгла. Санитарките и всички от помощния персонал също са заминали, така че давам всичко от себе си: готвя за пациентките, нося им храната, разпитвам ги кои точно лекарства вземат, по кое време и в какви дози, всички се чудят какво ли става, обаче като ми видят физиономията, млъкват и се мъчат да ми помагат, колкото могат.
Отдавна е минало полунощ, когато завивам за пореден път край ъгъла на коридора с поднос, натоварен с мръсни чинии, и се изправям срещу Корин, която тъкмо е влязла, стои до входа и се подпира с една ръка на стената, за да се задържи на краката си.
Хвърлям чиниите и се втурвам към нея. Тя вдига свободната си ръка и ме спира на място, преди още да съм се приближила. Аз правя бавно още две крачки и тя примигва срещу ми.
И виждам сините подутини около очите й.
И виждам сцепената й устна.
И виждам как държи цялото си тяло стегнато и изправено, сякаш я боли, сякаш много, много я боли.
— О, Корин — казвам.
— Само… — казва тя и дъхът й я задавя, — само ми помогни да стигна до моята стая.
Хващам я за ръката и напипвам нещо скрито в дланта й, тя леко го плъзва в моята длан. Отварям уста да попитам, но Корин вдига пръст до устните си.
— Момиче — прошепва. — Беше скрита в храстите край пътя — после разтърсва гневно глава. — Малко момиче.
Не поглеждам бележката, докато не стигаме до стаята на Корин, там я оставям сама и тръгвам да донеса пластири за раните й и компрес за натъртените й ребра. Изчаквам, докато остана сама и разтварям длан.
Бележка, сгъната, отгоре с написано Ви. Вътре има само няколко реда, които не казват почти нищо.
Моето момиче, пише в бележката, време е да направиш избор.
Следва един простичък въпрос.
Можем ли да разчитаме на теб?
Вдигам очи.
Преглъщам.
Можем ли да разчитаме на теб?
Пъхам бележката в джоба си, грабвам пластирите и компресите и тръгвам да помогна на Корин.
Пребита от хората на Кмета.
Но която нямаше да бъде пребита, ако не трябваше да отговаря за стореното от госпожа Койл.
Но която е била пребита, независимо че Кметът ми обеща, че никой няма да й стори зло.
Можем ли да разчитаме на теб?
Бележката е подписана, но не с име.
Подписът гласи: Възражението.
А „Възражението“ започва с голямо яркосиньо В.
15
Заключението
Тод
БУМ!
… и небето се затваря зад нас, вихър ме блъсва в гърба, Ангарад в ужас се изправя на задните крака, аз падам на земята и наоколо има само прах и писъци, и туптене на кръвта в ушите ми, и аз лежа и чакам да видя дали съм умрял или не.