Още една бомба. Трета за тази седмица, имаше още две. Този път се взриви на около двеста метра от нас.
— Кучки — чувам как изплюва Дейви, после се изправя на крака и започва да се оглежда във всички посоки.
Ушите ми звънтят, тялото ми трепери, но също се изправям. Бомбите се взривяват по най-различно време, и денем, и нощем, на най-разнообразни места из града. Първата разруши акведукта, който снабдяваше с вода западната част на града, втората — един от двата най-важни моста над реката към нивите в северна посока. Днес е…
— Столовата — казва Дейви и се мъчи да укроти Смъртоносен/Жълъдче. — Там ядат войниците.
Най-после усмирява коня и се мята на гърба му.
— Хайде! — излайва. Да видим дали нямат нужда от помощ.
Слагам длани на шията на Ангарад, която още е уплашена и повтаря Момче Жребче, Момче Жребче безспир. Аз я повиквам по име много пъти, преди да ми позволи отново да я яхна.
— И не се пробвай да ми правиш никакви номера — казва Дейви. Измъква пистолета и го насочва към мен. — Няма да се отделяш от погледа ми.
Такъв стана животът, откак започнаха взривовете.
Всяка една минута от денонощието, в която не съм заключен в кулата, Дейви е до главата ми с насочен пистолет.
Така че никога да не мога да избягам и да отида да я търся.
— Жените просто утежняват собственото си положение все повече и повече — казва кметът Леджър с пълна уста.
Аз си мълча, ям си вечерята и прогонвам всички въпросителни от Шума му, които напират към мен. Столовата се взривила в момент, когато била затворена, бомбите на Възражението винаги се взривяват, когато наоколо няма хора, но това да смяташ една сграда за празна изобщо не означава, че тя непременно наистина е празна. Когато отидохме до мястото, аз и Дейви намерихме двама мъртви войници и един загинал цивилен, който май е миел подовете или нещо такова. От предишните две бомби загинаха още трима други войници.
Кметът Прентис вече е бесен.
Сега аз почти не го виждам, всъщност не съм го виждал от деня, в който си счупих ръката и срещнах Виола. Кметът Леджър казва, че Кметът арестува хора из целия град, затваря ги в специален затвор западно от града и ги разпитва, но така и още не е получил от тях необходимата информация. Господин Морган, господин О’Хеър и господин Тейт водят отряди и обикалят с тях хълмовете на запад в търсене на лагера на терористките, а това, предполага се, са всички ония жени, които изчезнаха в нощта на първата бомба.
Но армията не открива и следа от тях, Кметът се гневи все по-силно и по-силно, обяви вечерен час и всеки ден отнема лека на все повече и повече войници.
В Ню Прентистаун става все по-Шумно.
— Кметът твърди, че Възражението изобщо не съществува — казвам.
— Е, Президентът може да си приказва каквото си иска — кметът Леджър бучи с вилицата из яденето, но хората говорят — хапва още една хапка. — Охо, и още как говорят.
Освен дюшеците, в кулата вече имаме и леген с чиста вода, която се сменя всяка сутрин, и малка химическа тоалетна, завряна в най-далечния и тъмен ъгъл. Дават ни и по-добра храна, носи ни я господин Колинс, оставя ни я, а после ни заключва.
Щрак-щрак.
Така е, стоя заключен всяка минута, която не съм с Дейви. Независимо от всичките си приказки за доверие, кметът очевидно не иска да се мотая навън и да търся Виола.
— Не сме сигурни, че всичко това го правят само жените — отвръщам, като се мъча да държа Виола извън Шума си.
— Изобщо няма как да сме сигурни.
— Специална група, наричаща себе си Възражението, изигра много важна роля във войната с диваците, Тод. Подривна дейност, взривове, нощни операции, мокри поръчки, такива ми ти работи.
— Е, и…
— … и тази група се състоеше само от жени. Нямат Шум и врагът не може да ги чуе — той поклаща глава. — В един момент престанаха да се подчиняват, на когото и да е, започнаха сами да раздават правосъдие по собствено усмотрение. След подписването на мира нападнаха града. Принудихме се да екзекутираме няколко от тях. Мръсна история беше.
— Но ако сте ги екзекутирали, как е възможно отново да действат сега?
— Идеята не умира, когато умре човекът, който я носи, Тод — тихо се оригва. — Във всеки случай, не съм сигурен какво се мъчат да постигнат в момента. Въпрос на време е Президентът да ги намери.