— И мъже са изчезнали от града — казвам, защото това си е чистата истина, но онова, което действително си мисля, е…
(дали тя е тръгнала с тях!)
Облизвам устни.
— Тези женски домове на изцелението — подхващам отбелязани ли са с някакъв знак? Може ли отвън да се познае, че някоя постройка е такъв дом?
Кметът Леджър пие вода и се втренчва в мен над ръба на чашата.
— Защо ти е да знаеш това?
Разравям Шума си, разхвърлям го, за да скрия всичко, което може да ме издаде.
— Просто така — казвам. — Забрави.
Оставям чинията си на малката масичка, която също ни донесоха наскоро — това е уговореният знак, че кметът Леджър може да дояде порцията ми.
— Лягам да спя.
Просвам се и се обръщам към стената. Последните лъчи на залязващото слънце проникват през отворите по стените. Те нямат стъкла, а зимата вече наближава. Не знам как ще изкараме, когато дойде студът. Пъхам ръка под възглавницата и свивам колене към гърдите си, като се мъча да не мисля твърде високо. Чувам как кметът Леджър дояжда яденето ми.
А после от Шума му изплува една картина, изплува и се понася право към мен, картина на протегната ръка, изрисувана със синьо.
Извръщам се да го погледна. Виждал съм тази ръка на поне две различни сгради в града, когато минавам на път за манастира.
— Домовете на изцелението са общо пет — казва кметът Леджър полугласно. — Ако искаш, мога да ти кажа къде се намират.
Поглеждам в Шума му. Той поглежда в моя. И двамата крием нещо, заровили сме го под камари от други мисли. Толкова дни вече сме затворени заедно, а все още не знаем дали можем да се доверим един на друг.
— Кажи ми — отвръщам.
— 1011 — прочитам високо, а Дейви извива клещите и щраква гривната, която превръща маркирания дивак в номер 1017 до края на живота му.
— Стига за днес — заявява Дейви и хвърля клещите в торбата.
— Имаме още…
— Стига за днес, казах — той откуцуква до бутилката с вода и пийва глътка. Кракът му трябваше да е оздравял досега. Моята ръка вече е здрава, но той още куца.
— Трябваше да свършим цялата работа за една седмица — отбелязвам. — Вече тече втора седмица, а имаме още работа.
— Не виждам някой да ни дава зор — той изплюва вода на земята. — А ти?
— Не, но…
— Нямаме нови инструкции, не ни се възлагат нови задачи… — Дейви ме доближава с накуцване, сръбва вода и пак изплюва. После обръща очи наляво. — Ти пък какво зяпаш?
Номер 1017 още стои до нас, прегърнал болната си ръка със здравата и се взира в двама ни. Мисля, че е мъжки, при това още е млад, млад като нас, още не е възрастен. Цъква с уста рязко веднъж, после още веднъж, няма Шум, но аз ясно разбирам, че цъкането е псувня.
Дейви също го разбира.
— О, така ли било? — посяга към пушката, метната на гърба му, Шумът му вече Стреля пак и пак в бягащия дивак.
Номер 1017, обаче, не мръдва. Поглежда ме в очите и цъква отново.
Да, определено ме псува.
После отстъпва бавно, но не откъсва очи от нас, дланта му търка металната гривна. Обръщам се към Дейви, който е вдигнал пушката и се цели в него.
— Недей — казвам.
— Защо не? — пита синът на Кмета. — Кой ще ни спре?
Не отвръщам нищо, защото няма кой да ни спре.
Бомби избухват на всеки три-четири дни. Никой не знае къде ще бъде поставена следващата, но БУМ!, БУМ!, БУМ! Вечерта след шестата бомба, която взриви един малък генератор, кметът Леджър се прибира в кулата с насинено око и подут нос.
— Какво стана? — питам.
— Войници — изплюва той. Взема чинията си с ядене, отново яхния, и цял се свива от болка при първата хапка.
— Какво си направил?
Шумът му се надига леко и той ме поглежда гневно.
— Нищо не съм направил.
— Знаеш какво искам да кажа.
Той изръмжава, храни се още известно време, после казва:
— На неколцина войници им хрумна прекрасната идея, че аз съм Възражението. Аз.
— Ти ли? — възкликвам, може би твърде изненадано.
Кметът Леджър се изправя и оставя чинията пълна, а това означава, че действително много го боли.
Не могат и не могат да намерят виновните жени и войниците вече започват да се оглеждат за някого другиго, върху когото да хвърлят вината — втренчва поглед през един от отворите и се взира в града, който доскоро е бил негов дом. — А дали нашият Президент стори нещо, за да попречи на побоя над мен? — произнася сам на себе си. — Не, нищо подобно не стори.