Аз продължавам да ям и се старая да държа вън от Шума си всички мисли, които не искам да мисля пред кмета Леджър.
— Хората говорят — казва той тихо за някаква нова млада лечителка, която никой преди не е виждал, и която влизала и излизала непрекъснато от катедралата, а иначе работела в дома на изцелението, който госпожа Койл ръководеше.
Виола, помислям високо и ясно, неволно, не успявам да го скрия.
Кметът Леджър се извръща към мен.
— Този дом не си го виждал. Намира се встрани от главния път в подножието на малък хълм в посока към реката, горе-долу на половината от разстоянието до манастира. До пътя има два хамбара един до друг, край тях трябва да завиеш — обръща се отново към града в краката си. — Не можеш да сбъркаш.
— Не мога да се отскубна от Дейви — казвам.
— Изобщо нямам понятие за какво говориш — отвръща кметът Леджър и ляга на дюшека си. — Просто ти разказвам някои интересни факти за скъпия ни град.
Започвам да дишам все по-тежко, умът и Шумът ми преминават с бясна скорост през различни варианти на това, как бих могъл да стигна до този дом на изцелението, как бих могъл да се измъкна от надзора на Дейви и да стигна до там.
(да я намеря)
Минава доста време, преди да се сетя да попитам:
— Коя е госпожа Койл?
Тъмно е, но усещам как Шумът на кмета Леджър става все по-червен.
— А, госпожа Койл! — казва той в мрака. — Тя е Възражението.
— Е, това е последният — казвам, докато гледам как дивак номер 1182 откуцва настрани, разтривайки китката си.
— Време беше! — вика Дейви и се тръшва на тревата. Въздухът е хладен, но слънцето грее и небето е ясно.
— Сега какво ще правим? — питам.
— Нямам ни най-малко представа.
Аз стоя и гледам диваците. Неопитен човек лесно ще помисли, че не са по-умни от овцете.
— Те не са по-умни от овцете — казва Дейви и затваря очи под слънчевите лъчи.
— Млъквай — казвам.
Защото, искам да кажа, погледнете ги само.
Седят на тревата, все още нямат Шум, половината гледат към нас, другата половина се гледат един друг, от време на време цъкат, но почти не помръдват, не правят нищо с ръце, не си уплътняват времето с нищо. Редици бели лица, сякаш напълно лишени от живот, насядали са край зида, чакат, чакат нещо, каквото и да е то.
— Времето за това нещо настъпи, Тод — изгърмява един глас зад нас. Дейви скача на крака, защото през терена към нас крачи Кметът, конят му е останал вързан пред портата.
Той гледа мен, само мен.
— Готов ли си за новата си задача?
— Почти не е говорил с мен от седмици — фучи Дейви, докато яздим към града. Нещата между него и татко му не вървят много добре. — Само повтаря пази Тод и побързайте с това маркиране — юздите са намотани стегнато около юмруците му. — Каза ли ми поне веднъж благодаря? Или добре се справяш, Дейвид? Не.
— Трябваше да маркираме диваците за една седмица — отвръщам, повтаряйки заръката на Кмета. — Отне ни два пъти повече време.
Дейви се извръща към мен, а Шумът му е наистина ален.
— Нападнаха ни! От къде на къде аз трябва да съм виновен за това, че ни нападнаха?
— Не казвам, че ти си виновен отвръщам, но Шумът ми си спомня гривната около врата на номер 0038.
— Значи ти също ме обвиняваш, така ли? — той спира коня и се навежда напред, готов да скочи от седлото.
Отварям уста да му отговоря нещо, но в този момент погледът ми пада върху пътя пред нас.
До най-близкия завой има два хамбара един до друг, а край тях има отбивка, която води към реката.
Бързо обръщам очи пак към Дейви.
Усмивката му, обаче, вече е станала зла.
— Какво има там?
— Нищо.
— Твоето момиче, нали? — изсумтява той.
— М… ти, Дейви.
— Не, кретенче! — отвръща той и се плъзва от седлото на земята, а Шумът става още по-червен. — М… ти на теб.
Не остава нищо друго, освен да се сбием.
— Войници, а? — пита кметът Леджър, когато вечерта вижда синините и кръвта по лицето ми.
— Гледай си работата — изръмжавам. Това беше най-лошият ми бой с Дейви досега. Толкова ме боли, че едва се добирам до дюшека.