— Това ще го ядеш — продължава кметът Леджър.
Една определена думичка в Шума ми му казва, че не, няма да го ям. Той взема чинията и почва да дъвче, без дори да каже благодаря.
— Да не смяташ, че с ядене ще се освободиш от тук? — Ха, и това ми го казва момче, което винаги е имало какво да яде.
— Не съм момче.
— Припасите, които носехме, когато кацнахме, ни стигнаха за една година — казва той между две хапки. — След една година, обаче, земеделието и ловът не се бяха развили още толкова, колкото трябваше да се развият според плановете — хапва следваща хапка. — Гладните времена те научават да цениш порция топло ядене, Тод.
— Какви са тия мъже, дето смятат, че всяко нещо в тоя живот може да служи за поука? — покривам очи с ръка, после я махам, защото насиненото око ме боли твърде много.
Нощта отново е паднала. Въздухът е още по-студен и аз се завивам облечен с одеялото. Кметът Леджър захърква и сънува сън за това, как крачи из безкрайните стаи на огромна къща и все не може да намери изхода.
Това е най-безопасното време от денонощието и сега вече мога да мисля спокойно за нея.
Тя наистина ли е някъде навън?
Дали е част от Възражението?
Мисля си и разни други неща.
Например какво ли ще каже, ако може да ме види?
Ако може да види какво правя всеки ден?
И на кого го правя?
Преглъщам хладния нощен въздух и мигам, за да прогоня сълзите от очите си.
(още ли си с мен, Виола?)
(с мен ли си?)
Час по-късно още не съм заспал. Нещо ме гризе и се въртя из завивките, мъча се да прогоня дразнещото от Шума си, мъча се да се успокоя достатъчно, за да бъда готов за новата задача, която Кметът планира за утре, в нея ще участваме двамата с Дейви, а и задачата, да ви кажа право, не ми прозвуча толкова лоша, колкото последната.
Все ми се струва обаче, че пропускам нещо, нещо очевидно, което стои точно под носа ми, но аз го пропускам.
Нещо…
Сядам и се вслушвам в хъркащия Шум на кмета Леджър, в сънния Рев на Ню Прентистаун, в чирикането на нощните птички, в плисъка на реката в далечината.
Когато господин Колинс ме прибра в кулата тази вечер, зад гърба ми не се чу щрак-щрак.
Замислям се отново.
Да, определено нямаше щрак-щрак.
Взирам се в мрака към вратата.
Господин Колинс е забравил да заключи.
Точно сега, точно в този момент.
Вратата е отключена.
16
Ти си, който си
Виола
— Чувам шум отвън — казва госпожа Фокс, когато й наливам вода за през нощта.
— Щеше да е странно, ако не чувахте Шум, госпожо Фокс.
— Беше точно под прозореца…
— Войниците са се събрали да пушат.
— Не. Сигурна съм, че беше…
— Много съм заета, госпожо Фокс, моля ви.
Сменям калъфката на възглавницата й и изпразвам подлогата. Старицата мълчи, докато не се запътвам към вратата.
— Нещата много са се променили — казва.
— Права сте.
— Хейвън беше по-хубав град — продължава тя. — Не беше идеален. Но беше по-хубав от сега.
После просто обръща очи и се втренчва навън през прозореца.
Капнала съм от умора, но сядам на ръба на леглото и вадя бележката от джоба си. Препрочитам я за стотен, за хиляден път.
Моето момиче.
Време е да направиш избор.
Можем ли да разчитаме на теб?
Възражението.
Без име, не е подписала дори собственото си име.
Получих бележката преди почти три седмици. През тези три седмици не се случи нищо, може би те окончателно са решили, че не могат да разчитат на мен. Не получих друга бележка, не ми дадоха никакъв знак, стоя си затворена в дома на изцелението с Корин — грешка, с госпожа Уайът — и с пациентките. Те са както жени, които са се разболели от нормални неща, така и такива, които са освободени след „интервюта“, проведени от хората на Кмета, разпити, на които е трябвало да отговорят на въпроси за Възражението, жени с порязвания и синини, жени със счупени ребра, със счупени пръсти, счупени ръце. Жени с изгаряния.
И те са късметлийките, щото някои остават в затвора.
И всеки трети или четвърти ден все БУМ!, БУМ!, БУМ!
И все повече арести, и все повече пациентки.
И ни вест, ни кост от госпожа Койл.