Чувствам се така, сякаш Шумът ми се стапя под действието на лекарствата, цялата болка изчезва, аз изчезвам заедно с нея, сякаш той все пак ме убива, но ме убива с лек, вместо с наказание.
Не мога да прогоня плача от гърлото си, от очите, от гласа си.
— Моля те — казвам, — моля те.
Не знам за какво го моля.
— Войната свърши, Тод — повтаря Кметът. — Сега ние ще изградим един нов свят. Тази планета най-после действително ще заслужи името си. Повярвай ми, когато видиш резултата, сам ще поискаш да си част от него.
Аз само дишам в мрака.
— Ти можеш да станеш водач на много мъже, Тод. Доказа, че си много специален.
Продължавам да дишам, мъча се да се съсредоточа върху дишането, но се плъзвам, плъзвам настрани.
— Откъде да знам? — казвам накрая дрезгаво, завалено, с нереален глас. — Откъде мога да знам, че тя изобщо е още жива?
— Няма как да знаеш това — отвръща Кметът. — Имаш само думата ми.
И пак зачаква.
— И ако го сторя — питам, — ако сторя онова, което искаш, ще я спасиш ли?
— Ще направя всичко, което трябва да бъде направено — отвръща той.
Без болката ми се струва, че изобщо нямам тяло, че съм дух, седнал на стол, заслепен и вечен.
Сякаш вече съм мъртъв.
Защото как разбираш, че си жив, ако не изпитваш болката?
— Ние самите сме решенията, които вземаме, Тод — казва Кметът. — Нито повече, нито по-малко. Бих искал сам да вземеш решение, сам да избереш да ми отговориш. Много бих искал, наистина.
Под превръзките има само още мрак.
Аз сам, сам-самичък в мрака.
Сам с неговия глас.
Не знам как да постъпя.
Не знам нищо.
(как да постъпя?)
Но ако има шанс, ако има и най-малък шанс тя…
— Наистина ли жертвата е толкова голяма, Тод? — пита Кметът, заслушан в мислите ми. — Тук, в самия край на миналото? В началото на бъдещето?
Не. Не. Не мога. Той е лъжец и убиец, каквото ще да говори…
— Чакам, Тод.
Но тя трябва да остане жива, аз трябва да я опазя жива…
— Наближава последната ти възможност, Тод.
Вдигам глава. Движението отлепва някои от пластирите и аз примижвам към светлината, към лицето на Кмета.
То е безизразно, както винаги.
То е пуста, безжизнена стена.
Все едно говоря на бездънна яма.
Все едно този мъж е бездънна яма.
Отклонявам поглед. Свеждам очи.
— Виола — казвам към килима. — Името й е Виола. Кметът изпуска дълга доволна въздишка.
— Браво, Тод — казва. — Благодаря ти.
После се обръща към господин Колинс.
— Заключи го.
Част първа
Тод в кулата
1
Бившия кмет
Тод
Господин Колинс ме тика нагоре по тясно стълбище без прозорци, нагоре, нагоре и още нагоре, стълбите завиват рязко на всяка площадка, но продължават все нагоре. Точно когато вече ми се струва, че краката ми няма да издържат повече изкачване, стигаме врата. Господин Колинс я отваря и ме блъска силно вътре, аз падам на дъсчен под, ръцете ми са схванати и не мога да се подпра при падането, затова простенвам и се претъркулвам настрани.
И очите ми срещат отвора на трийсетметрова дупка насред стаята.
Господин Колинс се разсмива, като ме гледа как панически отпълзявам по-далеч от отвора. Намирам се всъщност на площадка, не по-широка от пет поставени една до друга дъски, която обикаля около стените на четвъртита стая. В средата на пода зее грамадната дупка, а в средата на дупката висят и се полюляват няколко въжета. Вдигам очи и ги проследявам нагоре — въжетата стигат до езиците на най-големите камбани, които съм виждал през живота си, двете най-големи са закачени на един общ къс дърво, гигантски са, големи като стая, в която можеш да живееш, а край тях в стените са пробити заоблени като арки отвори, за да се чува звънът из целия град.
Подскачам, когато господин Колинс затръшва вратата и я заключва с остро щрак-щрак — звук, който не навява никакви мисли за евентуално бягство.
Изправям се, облягам се на стената и стоя така, докато дишането ми се успокои.
Затварям очи.
Аз съм Тод Хюит, мисля си. Син съм на Килиън Бойд и Бен Мур. Тринайсетият ми рожден ден е след четиринайсет дни, но аз вече съм мъж.