Аз съм Тод Хюит и съм мъж.
(мъж, който издаде името й на Кмета)
— Прости ми — прошепвам. — Прости ми.
След малко отварям очи и се оглеждам наоколо. Из цялата стая на нивото на очите са пробити малки правоъгълни отвори, по три на всяка стена, а прашната светлина на залязващото слънце нахлува през тях.
Отивам до най-близкия отвор и поглеждам. Намирам се на върха на камбанарията на катедралата, очевидно съм много високо, отворът гледа напред, към площада, на който стъпих първо, когато влязох в града — това се случи едва тази сутрин, но в момента ми се струва, че е било в някакъв друг живот. Вече се смрачава, така че допускам, че съм бил известно време в безсъзнание, преди Кметът да ме свести — време, през което той е можел да й стори всичко, можел е да…
(млъквайте, просто млъквайте)
Оглеждам площада отвисоко. Все така пуст, все още цари пълната тишина на града, тишината на град без Шум, на град, който чака армията да дойде и да го завладее.
Град, който дори не е се опитал да се бори.
Кметът е застанал на прага им и те веднага са му поднесли всичко без никаква съпротива. Понякога слухът за армия е почти толкова ефективен, колкото и самата армия, каза ми Кметът и май думите му излизат верни, а?
През цялото време ние тичахме насам с всички сили, не мислехме какъв точно ще се окаже Хейвън, когато стигнем до него, не изричахме нищо на глас, но все се надявахме, че тук ще бъдем в безопасност, че тук ще бъде раят.
Казвам ви, че надежда има, такива бяха думите на Бен.
Но Бен сгреши. Хейвън изобщо не е раят.
Хейвън е просто Ню Прентистаун.
Смръщвам се, гърдите ми се стягат, впервам поглед на запад от площада, над върховете на дърветата, пръснати между смълчаните къщи, над улиците, чак до водопада, който пада от ръба долу в долината, а един зигзагообразен път се вие по хълма до него, пътят, на който се борих с Дейви Прентис Младши, пътят, на който Виола…
Извръщам се към стаята.
Очите ми привикват към бледнеещата светлина, макар че в самото помещение няма кой знае какво за гледане: само дъски, наоколо се носи и някаква лека воня. Въжетата на камбаните се полюшват на два метра разстояние от всеки от четирите ръба на площадката покрай стените. Вдигам очи и виждам, че са здраво завързани, за да не се откъсват, когато някой ги дърпа отдолу и бие камбаните. Примижвам и се вглеждам в дупката, но е твърде тъмно, за да видя какво има на дъното. Вероятно тухлен под.
Два метра не са чак толкова голямо разстояние, да ви кажа право. Човек лесно може да скочи, да се хване за въжето и да се спусне надолу.
Но тогава…
— Доста хитро, признавам — казва един глас от другия ъгъл на стаята.
Подскачам и се извъртам, юмруците ми са свити, Шумът ми е нащрек. Един мъж стои в противоположния край на помещението, още един мъж без Шум.
Само дето…
— Ако се опиташ да избягаш, като се спуснеш по въжетата, оставени така изкушаващо близо — продължава той, — всички в града ще разберат за бягството ти.
— Кой си ти? — питам, стомахът ми е преобърнат, но юмруците ми са свити.
— Да — отвръща мъжът. — Лесно е да се разбере, че не си тукашен.
Излиза от мрака на ъгъла и оставя светлината да падне върху лицето му. Виждам едно насинено око и една сцепена устна, покрита с прясна коричка. Явно за него не е имало лековити пластири.
— Интересно колко бързо човек забравя колко всъщност е силен Шумът — промърморва той на себе си.
Дребен мъж е, по-нисък и по-дебел от мен, малко по-възрастен от Бен, но ясно виждам, че е мек, целият е мек, дори лицето му е меко. Мекота, която мога да победя, ако се наложи.
— Да — обажда се мъжът, — сигурен съм, че можеш да ме победиш.
— Кой си ти? — повтарям.
— Кой съм аз ли? — отвръща мъжът кротко, но повишава леко тон, сякаш се подиграва. — Името ми е Кон Леджър, моето момче. Кмет на Хейвън — после се усмихва отнесено. — Но не и на Ню Прентистаун — гледа ме и клати глава.
— Когато бежанците започнаха да пристигат, осигурихме дози от лека за всеки един от тях.
И тогава виждам усмивката му, но той не се усмихва, той гримасничи.
— Мили Боже, момче — казва, — колко си Шумен.
— Не съм момче — отвръщам, а юмруците са все така стиснати.
— Все още ми убягва причината, поради която толкова държиш да се знае, че не си момче.