В главата ми нахлуват милион неща, които искам да отвърна, но любопитството ми надделява.
— Значи все пак лек съществува? Лек срещу Шума?
— О, да — отвръща предишният кмет, а лицето му се криви леко, сякаш дъвче нещо горчиво. — Местно растение, съдържащо определено вещество, влияещо върху нервната система, комбинирано с някои неща, които сами синтезирахме, и ето ти го резултата. В Новия свят най-после се възцари мълчание.
— Не се е възцарило навсякъде.
— Не, прав си — отвръща той и се обръща да надникне през правоъгълното отворче до главата си, а ръцете му са скръстени зад гърба. — Лекът се прави много трудно, разбираш ли. Изисква се дълъг и бавен процес. Попаднахме на правилната комбинация едва през втората половина на миналата година, и то след двайсет години напразни опити. Произведохме достатъчно количество да посрещнем нуждите на Хейвън и тъкмо се бяхме заели да обмисляме условията на износа, когато…
Той се отнася, загледан в града под себе си.
— Когато се предадохте — казвам, а Шумът ми ръмжи, нисък и червен. — Като последни страхливци.
Мъжът се извръща към мен, гримасата вече я няма, о, определено я няма.
— Защо мнението на едно момче трябва да означава нещо за мен?
— Не съм момче — казвам отново, а питате дали юмруците ми са още стиснати? Да, стиснати са.
— Ясно е, че си момче — отвръща мъжът, — защото един мъж би прозрял лесно необходимостта определени решения да бъдат взети, когато човек се изправя пред собствената си гибел.
Присвивам очи.
— Само недей да ми обясняваш за гибелта, моля ти се.
Той примигва, ясно вижда истината в Шума ми, защото тя бляска ослепително, после целият изведнъж се отпуска.
— Прости ми — казва. — Аз не съм такъв.
Вдига длан до лицето си и го разтрива, опипвайки синината над окото си.
— До вчера бях достопочтеният кмет на един прекрасен град — той се засмива, сякаш разказва шега, смешна единствено за него. — Но така беше до вчера.
— Колко души има в Хейвън? — питам, не искам да го оставя да се измъкне така лесно.
Той ме поглежда.
— Виж, момче…
— Името ми е Тод Хюит — отвръщам. — Можеш да ме наричаш господин Хюит.
— Той ни обеща ново начало…
— Дори аз знам, че той е изпечен лъжец. Колко души има в Хейвън?
Мъжът въздъхва.
— Заедно с бежанците са около три хиляди и триста.
— Армията е наполовина по-малка — казвам. — Можели сте да се борите.
— Кой да се бори? Жените и децата? — пита той. — Фермерите?
— В други селища жените и децата се бориха. И загиваха.
Мъжът прави крачка напред, лицето му е потъмняло.
— Да, обаче сега жените и децата на този град няма да загинат! Защото аз осигурих мир!
— Мир, който ти е насинил окото — отвръщам, — и ти е сцепил устната.
Мъжът ме гледа цяла секунда и тъжно изсумтява:
— Мъдри думи — казва, — изречени от едно провинциално момченце.
После ми обръща гръб и се втренчва през отвора на стената.
Тогава за първи път чувам тихото жужене.
Шумът ми се изпълва с въпросителни, но преди да отворя уста да попитам, кметът, бившият кмет, казва:
— Да, мен чуваш.
— Теб ли? — отвръщам. — Ами лекът?
— Ти би ли дал на победения си враг лекарството, от което той се нуждае?
Облизвам устни.
— Значи той пак се връща, така ли? Шумът се връща?
— О, да — мъжът отново се обръща с гръб към мен. — Ако не вземаш необходимата доза всеки ден, Шумът се завръща с пълна сила — той се оттегля в ъгъла си и сяда на пода. — Както си забелязал, лишени сме и от тоалетна — казва. — Моля да ме извиниш за неприятната миризма.
Наблюдавам го как сяда, Шумът ми все още припуква червен и възпален, и пълен с въпроси.
— Нали за теб ставаше дума? — казва бившият кмет. — Момчето, заради което улиците бяха разчистени тази сутрин, момчето, което новият Президент лично посрещна и приветства от гърба на коня си?
Не му отговарям. Отговаря му Шумът ми.
— Значи ти си Тод Хюит, а? — продължава мъжът. — Какво те прави толкова специален?
Това вече, мисля си, е един много добър въпрос.
Нощта скоро пада, кметът Леджър говори все по-малко и по-малко, но нервничи все повече и повече, докато най-сетне не издържа и започва да крачи наоколо. Междувременно жуженето е станало толкова силно, че ако искаме да разговаряме, трябва да го надвикваме.