Аз стоя до предната фасада на камбанарията и гледам как звездите изгряват, а мракът покрива долината на Хейвън.
Едновременно мисля и се старая да не мисля, защото когато мисля, стомахът ми се преобръща и ми прилошава, гърлото ми се стяга и ми прилошава, очите ми се пълнят със сълзи и ми прилошава.
Защото тя е някъде там.
(моля те, нека тя е някъде там)
(моля те, нека тя е добре)
(моля те)
— Трябва ли непрекъснато да Шумиш толкова силно? — сопва ми се кметът Леджър. Обръщам се към него, готов да се сопна в отговор, но той вдига ръце извинително. — Извинявай. Аз не съм такъв.
После започва да пука с кокалчетата на пръстите си.
— Трудно е, когато ти отнемат лека така внезапно.
Гледам навън и виждам как светлините в Ню Прентистаун започват да светват една по една в домовете на хората. Навън няма никого, всички са си останали вкъщи, най-вероятно по заповед на Кмета.
— Значи действието на лека скоро ще отмине при всички в града, така ли?
— Е, всеки си има малко тайни запаси у дома, сигурен съм — отговаря Кметът Леджър. — Ако искат да им ги отнемат, трябва да стане насила.
— Няма да е трудно, особено когато и армията дойде — отвръщам.
Луните изгряват, пъплят бавно по небето, сякаш няма закъде да бързат. Огряват ярко Ню Прентистаун и аз виждам как реката протича през града, след северния му край няма нищо друго, освен ниви, съвсем пусти, а отвъд тях се издигат остри скали, образуващи северната стена на долината. Виждам също тесен път, който минава край северните склонове и навлиза в града — това е другият път до Хейвън, онзи, по който аз и Виола не поехме на кръстопътя на Фарбранч, другият път, по който е поел Кметът и така е пристигнал тук преди нас.
На изток реката и главният път продължават след града и водят кой знае къде, завиват сред по-далечните хълмове, къщите край тях постепенно редеят и изчезват. Има и трети път, непавиран, който тръгва от площада в южна посока, подминава много къщи и малка гора, а после се качва на близък хълм, на чийто връх се вижда друг кръстопът.
Това е то, целият Ню Прентистаун.
Дом на три хиляди и триста души, изпокрили се по домовете си, тихи, сякаш мъртви.
Нито един от тях не е вдигнал ръка да се спаси от връхлитащата съдба с надеждата, че, ако е достатъчно покорен, ако е достатъчно слаб, чудовището няма да го изяде.
Това е мястото, към което двамата с Виола се стремяхме толкова време.
Виждам някакво движение на площада, трепва сянка, но това е просто куче, У дома. У дома. У дома, чувам го как мисли. У дома. У дома. У дома.
Кучетата нямат човешките проблеми.
Кучетата могат да са щастливи всеки път, когато пожелаят.
Дишам цяла минута, докато стегнатото ми гърло се отпусне и сълзите в очите ми засъхнат.
Цяла минута ми трябва, за да спра да мисля за моето куче.
Когато отново вдигам очи, виждам на площада нещо друго, но то изобщо не е куче.
Ездачът е отпуснал глава на гърдите си и води коня съвсем бавно през площада, копитата тропат по настилката, а когато наближава, аз го чувам, нищо че жуженето на кмета Леджър е станало много неприятно, не знам въобще как ще мога да спя тук, но въпреки това отлично чувам конника отвън.
Шум.
Сред целия смълчан град чувам Шума на ездача.
И той чува моя Шум.
Тод Хюит, мисли.
И аз чувам как усмивката на лицето му расте.
Намерих нещо, Тод, казва той от другия край на площада, издига думите до камбанарията, търси ме под лунната светлина. Намерих нещо твое.
Не казвам нищо, не мисля нищо.
Само го гледам как посяга зад гърба си, измъква намереното и го вдига към мен, за да го видя.
Дори от това разстояние, дори на слабата лунна светлина, аз разбирам какво държи конникът.
Книгата на майка ми.
Дейви Прентис е намерил книгата на майка ми.
2
Стъпи на врата ми
Тод
Рано на следващата сутрин, набързо и с много шум, пред катедралата в основата на камбанарията бива скован дървен подиум с микрофон, а когато настъпва следобедът, хората на Ню Прентистаун започват да се събират около него.
— Защо идват? — питам, докато гледам отгоре.