Емил Глук се оказал способен ученик. Дори само прилежността му била достатъчна, за да стигне далече, но работата не била толкова в старанието. Стигало му да хвърли един поглед върху текста и вече го знаел до съвършенство. В резултат на това прочел огромно количество допълнителна литература и за половин година овладял повече знания, отколкото един среден ученик за пет-шест години. През 1909 г., едва четиринадесетгодишен, той вече бил подготвен („повече от подготвен“, според думите на директора на училището) за Йейл или Харвард. Младата възраст му попречила да постъпи в някое от тези учебни заведения и през 1909 г. бил приет в старинния Баудойнски колеж. През 1913 г. го завършил с най-високи награди и незабавно заминал с професор Бредлаф в Бъркли, Калифорния. През целия си живот Емил Глук имал само един приятел — професор Бредлаф. Заради слабите си дробове професорът трябвало да се премести от щата Мейн в Калифорния. Помогнало и обстоятелството, че му била предложена катедра в университета на щата. През 1914 г. Емил Глук живял в Бъркли и преминал специален научен курс. В края на същата година смъртта на двама души объркала житейските му планове. В лицето на професор Бредлаф загубил единствения си приятел, а смъртта на Ен Бартел го лишила от средства за съществуване. Мразейки нещастния младеж до края на дните си, тя го лишила от наследство, като му оставила само сто долара.
През следващата година двадесетгодишният Емил Глук станал преподавател по химия в Калифорнийския университет. Там прекарал няколко спокойни години и изпълнявал скучни всекидневни задължения, честно заработвайки полагащото му се възнаграждение. Не преставал да учи и постигнал половин дрипа научни степени. Станал между другото доктор по социология, философия и естествени науки, макар по-късно да бил известен на хората само като професор Глук.
За първи път името му започнало да се появява по страниците на вестниците във връзка с неговата книга „Пол и прогрес“, когато бил на 27 години. Тази книга и досега остава един от основополагащите трудове по история и философия на брака. Дебелият том от седемстотин страници съдържа грижливо подбран научен материал и е изключително оригинален. Книгата била предназначена за учените и не целяла сензация. Но в последната глава Глук споменал чисто хипотетично целесъобразността на пробните бракове, като им посветил всичко на всичко три реда. Вестниците веднага се хванали за тези три реда и така „раздули нещата“, според тогавашния жаргон, че накарали целия свят да се смее над двадесет и седем годишния късоглед професор. Снимали го фотографи, обсаждали го репортьори, женските клубове из цялата страна приемали резолюции, осъждащи неговите безнравствени теории; а в законодателното събрание на щата при обсъждането на въпроса за субсидиите било внесено предложение да не се отпускат на университета предназначените за него суми, докато Глук не бъде уволнен. (Разбира се, никой от обвинителите не бил чел книгата, трите реда, поднесени от вестниците в изкривен вид, им стигали.) Оттогава Емил Глук намразил вестникарите. Заради тях сериозният и представляващ научна ценност шестгодишен труд станал одиозен. Въпреки че по-късно съжалявали за това, той до края на живота си така и не им простил.
Вестниците били виновни за още една неприятност, сполетяла Глук. В продължение на пет години след издаването на книгата мълчал, а такава затвореност не предвещава нищо добро за самотния човек. И можем само със съчувствие да си представим неговата ужасна самота в многолюдния университет, където нямал приятели и подкрепа. Единственото му утешение били книгите и той изцяло потънал в четене и занимания.
Но през 1927 г. приел поканата на емървилската „Общност на човешките интереси“ да изнесе лекция. Не се решил да говори без подготовка и ето сега пред нас е екземпляр от предварително написаната му реч. Тя е суха, сдържана, строго научна и, трябва да се отбележи, доста консервативна. Но в речта си споменал за (цитирам ръкописа) „… промишлената и социална революция, която се извършва в обществото“.