Репортьорът, който присъствал на събранието, се хванал за думата революция, измъкнал я от контекста и скалъпил репортаж, в който изкарал Емил Глук истински анархист. Веднага съобщението за „анархиста професор Глук“ било предадено по телеграфа и поместено на първите страници на всички вестници в страната.
Първия път Глук все още се опитвал да отговаря на нападките на пресата, но този път мълчал. Дори се ожесточил. Професорите и преподавателите го съветвали да напише опровержение, но той мрачно отклонил предложението им и даже когато го заплашили с уволнение, отказал да представи в свое оправдание текста на произнесената реч. Не пожелал да подаде оставка и бил изключен от числото на преподавателите в университета. Трябва да се добави, че върху председателя и членовете на управителния съвет бил оказан политически натиск.
Гонен, оклеветен, неразбран и самотен, нещастникът даже не се опитал да се защити. Цял живот бил преследван, но самият той на никого не правел зло. Но още не бил дотолкова ожесточен, че окончателно да излезе извън себе си. След като изгубил мястото си, без средства за съществуване, бил принуден да си търси нова работа. Отначало постъпил в корабостроителницата „Юниън айрън уъркс“ в Сан Франциско, където се проявил като много способен конструктор. Именно тук той детайлно се запознал с линейните кораби и устройството им. Но журналистите и тук не го оставили на мира и подробно описали във вестниците новото му занимание.
Глук веднага напуснал и си намерил нова работа, но след като журналистите пет-шест пъти го накарали да си сменя занятието, се закалил и престанал да обръща внимание на вестникарското преследване.
Това станало едва когато открил галванична работилница на „Телеграф авеню“ в Окланд. В малкото му предприятие работели трима работници и две момчета. Самият той също работел много. Според показанията на полицая Керю, Глук рядко напускал работилницата по-рано от един часа след полунощ. Именно през този период от живота си усъвършенствал системата на запалване на двигателите с вътрешно горене и я патентовал, което по-късно го направило богат.
Емил Глук отворил работилницата си през ранната пролет на 1928 г., същата, в която така катастрофално се влюбил в Айрин Текли. Сега е трудно да си представим, че любовта на такова необикновено същество като Емил Глук можела да бъде обикновена. Към това, което казахме за неговата гениалност, самота и болезнена чувствителност, трябва да добавим и пълното непознаване на жените. Поради неопитността си не съумял да изрази обзелите го чувства по обичайния начин, а прекалената стеснителност довела до доста чудати прояви на любовта му.
Айрин Текли била доста хубавичка, но несериозна и лекомислена млада жена. Работела в малка сладкарничка срещу работилницата на Глук, който често се отбивал там и докато пиел разхладителните си напитки, не свалял очи от момичето. Тя явно била напълно равнодушна към него и просто кокетничела. Казвала, че е „особняк“ и даже веднъж го нарекла „откачен“, докато разказвала как стои на щанда и се блещи в нея през очилата, как се изчервява и заеква, когато тя го гледа, и как често в смущението си стремително побягва навън.
Глук й правел изумителни подаръци — сребърен сервиз за чай, пръстен с брилянт, кожи, театрален бинокъл, скучна многотомна „История на света“ и мотоциклет, никелиран в собствената му работилница. На тези волности сложил край любовникът на момичето, който заел твърда позиция и я накарал да върне на Глук странния асортимент от подаръци.
Този човек на име Уилям Шербърн, грубо тъпо създание с квадратна челюст, успял от работник да се издигне до дребен предприемач. Глук нищо не разбирал. Той се опитал да се обясни с момичето, когато се връщало една вечер от работа. Тя се оплакала на Шербърн, който причакал и набил Глук. Побоят бил много жесток, за което свидетелства записът в регистрационната книга на „Бърза помощ“, където същата нощ попаднал Глук и останал на лечение цяла седмица.
Но Глук така и не разбрал нищо. Продължил опитите си да се обясни с момичето. Страхувайки се от Шербърн, се обърнал към началника на полицията с молба да му се разреши да носи пистолет. Молбата му била отхвърлена, а вестниците, както винаги, направили от това сензация. И точно тогава станало убийството на Айрин Текли. Това се случило в една съботна вечер, шест дни преди сватбата й с Шербърн. Тя работила до късно в сладкарницата, от която си тръгнала след 11 часа със седмичната си заплата в чантата. Пътувала с трамвай по „Сан Пабло авеню“ до 34-та улица, където слязла и пеш тръгнала към дома си, на три пресечки от трамвайната спирка. Повече никой не я видял жива. На другата сутрин била намерена удушена в някакъв незастроен участък.