— Благодаря ви за загрижеността. Уверявам ви, всичко е под контрол.
— Хм. Да. Макар че на ваше място — простете, че ви предлагам съвет, който не сте ми искали, но ви познавам от момче, мой скъпи Тирус, затова се чувствам задължен да ви предложа… На ваше място бих се постарал да оправя отношенията си с Живия космос. А това не може да се случи с помощта на онези, които сте събрали край себе си.
Погледът му се премести към моя образ. Знаех го със сигурност, защото по лицето му премина вълна на дива омраза, макар че владееше гласа си със същото съвършенство като Тирус.
— На ваше място аз бих се обърнал към дългогодишните приятели на семейството ви. И бих потърсил начини да спечеля обратно това, което съм загубил.
— Благодаря ви за съвета, сенаторе. Чувствайте се свободен да дойдете лично и да ми предложите още съвети.
Пасус само се усмихна, защото знаеше, че ако дойде лично, ще падне в ръцете на Тирус.
— За мен винаги е удоволствие да ви съветвам. Ако Ваше величество желае да чуе още съвети от мен, заповядайте на моя територия и ги потърсете пак.
Тирус се усмихна на свой ред. Това нямаше да се случи.
След като връзката приключи, той издиша шумно, извади скиптъра от ножницата на кръста си и го погледна ядно.
— Той знае нещо. За това намекваше. И каква наглост… От смъртта на Саливар не е минал и един ден, а той вече се стреми към ръката на братовчедка ми.
— Не можем да го допуснем — съгласих се аз.
Дори в момента Пасус представляваше огромна заплаха в качеството си на най-могъщия член на хелионистката фракция на Сената, както и на един от най-богатите Високопочитаеми в цялата империя. Ако се оженеше за наследницата на императора — Девини, давах на Тирус не повече от седмица, преди да умре преждевременно.
— Разбира се, че няма — отговори Тирус и стисна скиптъра още по-здраво.
Погледът ми потърси неговия. Видях гнева, изписан на лицето му, и разбрах, че над хоризонта е надвиснало нещастие. Той натика със замах скиптъра обратно в ножницата, където спокойно можеше да си стои по цял ден — толкова безполезен беше.
— Тирус.
Погледна ме разсеяно.
— Може би е време.
— Време… за какво?
— Позволи ми да убия тези, които представляват заплаха за теб.
Ето. Това беше нещо, което можех да направя — едно предимство, което можех да му предложа аз и никой друг. Аз не притежавах жалост и ако някой го застрашеше… Не можех да го загубя така, както загубих Сидония.
— Ще започна с братовчедка ти.
Тирус се приближи към мен и обхвана бузите ми с длани.
— Немезида, не.
— Но…
— Ти не си мое изчадие. Никога повече няма да искам от теб да бъдеш мое изчадие. Това е само временна пречка. Ще измисля как да я отстраня.
Това обаче бяха само думи. Той не знаеше как да отстрани тази пречка. Не знаеше.
Затова зачаках, докато Тирус се поддаде на онази потребност да поспи, която аз почти никога не усещах, и потъна в съня, от който се нуждаеше много повече от мен.
Реших сама да потърся причините за слабостта му. В тази суперструктура имаше един човек, който разполагаше с всички отговори. И щеше да ми ги даде.
4.
Корабът Полусянка беше съвсем мъничък — неразделна част от Хризантемиума и предназначен за обиталище единствено на свещениците, които служеха на императорското семейство. Беше подарък на Църквата от една владетелка, управлявала много отдавна — набожната императрица Авариал.
Нямах право да се качвам на него, но застрашителният поглед, който отправих към прислужниците на входа, ги възпря да посегнат към мен, да се намесят. Затова нахлух право на кораба светилище и се оказах заобиколена от прозрачни стени, които гледаха към ярките звезди в Космоса, и оплетени балдахини от растения, покрили всяка повърхност.
Закрачих през този коридор, изтъкан от звездна светлина и природа, и не спрях, докато не се озовах в огромната централна градина, обгрижвана любящо от човешки ръце, а не от ботчета. Имаше плетове, оформени така, че да наподобяват традиционната форма на звездите — кръгове, от които стърчаха заострени лъчи.
В центъра се издигаше масивната кристална статуя, която гледаше надолу към всичко това. Изображение на мъж, чиито голи крака бяха толкова огромни, че глезените му бяха на едно ниво с моите хълбоци. Погледът ми се плъзна по грамадата от кристал и се задържа върху чертите му — широк нос, очи с тежки клепачи. Пригладената коса покриваше главата му като каска.
Ако се изключеше огромният му ръст, изглеждаше съвсем обикновен.
И все пак това беше изображението, което открай време виждах — образът на Сияйния интердикт, главния свещеник на хелионистката вяра. Говореше се, че бил безсмъртен и живеел в Транссатурновата система, на вълшебно звездно място, наречено Свещения град.