Любовта беше себична и знаех, че защото копнея за него с такава страст, мога да обърна гръб на опасенията си, на съмненията си и дори на този безжалостен глас на здравия разум в главата ми, който знаеше истината: аз бях причината за толкова много от проблемите му. Можех да ги реша съвсем лесно: трябваше просто да си тръгна. Той нямаше да ме задържи, ако успеех да го убедя, че не изпитвам нищо към него, ако просто се отправех към неизвестността — към живота извън това място.
Но не можех. Просто не можех да се насиля да го сторя.
Имаше едно нещо, което можех да направя за него, във всеки един момент: можех да убия враговете му вместо него.
И точно това щях да направя.
Със или без мозъчно увреждане, Девини представляваше най-голямата заплаха за живота на Тирус. Самото ѝ съществуване предлагаше алтернатива за това, кой да заеме трона. И макар че Тирус можеше да живее с тази мисъл, аз не можех.
За щастие сега животът ѝ бе станал предвидим и рутинен — други хора трябваше да я превеждат през всяка подробност от всекидневието ѝ.
Можех да се възползвам от това.
С лекота.
В това опасно време не можех да допусна някой да разбере, че съм я убила аз. Последната клопка, която се опитах да ѝ устроя, улучи грешната мишена. Сегашната… сегашната нямаше да се провали.
Стоях на рампата над животинските кошари на Тигрис, където живях затворена цял месец, и наблюдавах как разхождат Девини Домитриан на въже, прикрепено към обслужващо ботче. Три пъти на ден я разхождаха из кораба ѝ, за да може кръвта ѝ да циркулира правилно. Така разхождаха и Саливар преди смъртта му. Жалко, че не умря тя!
Днес щеше да умре.
Погледът ми се плъзна по стаята. Тези кошари бяха предвидени за дългосрочно ползване, за разлика от претъпканите кошари директно под арената. Бях прекарала тук достатъчно време, за да знам какви създания са затворени вътре, макар че в момента силовите полета бяха настроени на максимална непрозрачност. С възцаряването на Тирус на борбите с животни беше сложен край, но животните, които се биеха в тях, останаха живи, в кошарите, където за известно време живях и аз, тъй като единствено това място разполагаше с достатъчно защити, за да удържи едно изчадие.
Освен това по време на затворничеството си се запознах отблизо с навиците на тези, които се грижеха за животните. Бях изчислила прецизно времето си и сега гледах как дежурният излиза от стаята, за да донесе храна — обикновено малка крава — за мантикората на покойния император. Разполагах с пет минути.
Предостатъчно.
Прескочих парапета и се приземих насред силовите полета. Всяка компютърна конзола контролираше мощта на шестте силови полета, които заобикаляха кошарите. Стигаше ми да изключа само едно табло, за да освободя животните в шестте кошари. Те бяха родени и отгледани, за да убиват. Девини нямаше да има никакъв шанс.
Наострих слух, за да чувам бръмченето на обслужващото я ботче, закрачих към конзолата, която беше най-близо на пътя ѝ, и зачаках.
После пъхнах стъпалото си в мрежата от жици и стоварих с всичка сила крака си надолу, за да я скъсам.
Конзолата се изключи.
Непрозрачните полета около мен се стопиха и разкриха пред очите ми две празни клетки и едно змиеподобно създание, навито на пръстени и потънало в сън. В четвъртата клетка видях нещо обещаващо: рогат бик със змийски очи, който вдигна глава и подуши въздуха.
От петата клетка долетя поредица от тракания, когато един хибрид от мечка и влечуго, объркан от свободата, започна да бута с лапа падналия силов щит. С крайчеца на окото си зърнах някакво движение в шестата клетка.
Бързо погледнах нататък.
Нищо.
Това ме накара да се поколебая. Усещах, че нещо ме наблюдава. Сега бръмченето на обслужващото ботче се приближаваше към мен, затова бавно се отдръпнах назад. Знаех, че нещо, нещо ще възбуди тези хищници, и трябваше да се махна от тях, преди да се е случило…
И тогава гърбът ми се удари в нечии широки гърди. Рязко се обърнах и зърнах най-едрия мъж, когото бях виждала в живота си: гледаше надолу към мен с черните си очи, с лека усмивка на устните и аз го познах, познах го.
Изчадието на Сигна — Мъка дан Домитриан.
— Виждам, че не си ме очаквала — каза той.
О, не, наистина не го очаквах.
Юмрукът ми се стрелна към лицето му. Той го хвана и ме блъсна обратно с такава сила, че полетях към земята. Без да прекъсвам движението, се завъртях, за да остана на крака. Мускулите ми се движеха сами, тласкани от ужас и прилив на неистова омраза. Първият инстинкт, който притежавах открай време, най-първият, беше да атакувам, затова атакувах.