Но бях по-дребна от Мъка. По-слаба. И ме бяха направили още по-слаба, за да мога да мина за Сидония.
Силата на юмрука, който се стовари в лицето ми, накара главата ми да подскочи и почти ме повали по гръб. Докато си възвръщах равновесието, той ме нападна, но този път успях да избегна юмрука му. После направих скок във въздуха към него и го изритах жестоко в слабините… слабостта на всички изчадия от мъжки пол.
Той изсумтя от болка, но огромните му ръце сграбчиха крака ми, а аз заритах и се заизвивах, за да се спася от хватката му. Ръцете му се сключиха около главата ми. Разбрах какво ще се случи, знаех го, о, всемогъщи звезди, не, не…
Мъка ми счупи врата.
6.
— Тази умря ли?
Гласът, и познат, и непознат, премина през замаяната ми глава и бавно се надигнах, убедена, че сънувам, защото самата аз сякаш не бях истинска.
Риск дан Домитриан се наведе над мен.
За миг останах загледана нагоре, в лицето, което не можеше да бъде там, но все пак бе надвиснало над мен. Изчадието на Сигна. В полезрението ми се появи и друго лице. Мъка.
Тогава си спомних.
Осъзнах какво не е наред — беше ужасно не наред! — и защо светът изглежда изкривен.
Можех да усетя единствено лицето си. Вратът ми… Вратът ми!
Огромна вълна на ужас ме заля и ме погълна. Прилоша ми. Почувствах, че се задушавам, защото не можех да дишам, а изчадията стояха над мен свободни и в крайна сметка това се оказа моята фатална грешка.
О! О, не! Бях освободила Мъка, а той беше освободил Риск… И сега със сигурност щях да загина. Риск гледаше надолу към мен и Мъка му каза:
— Счупих гръбнака ѝ под петия прешлен.
— Не си парализирал дишането ѝ?
— Още не.
През цялото ми същество премина дива паника, стисна ме с железни нокти. Светът около мен се разми, а аз не можех да направя нищо. Дори и писъкът, който се мъчех да надам, не се надигна в гърлото ми. Сякаш се намирах в оживял кошмар. Как беше възможно изобщо да са тук? Как така бяха живи? Как всичко това се случва? И изведнъж осъзнах истината. Мисълта проби бурята от ужас, която ме разтърсваше. „Тирус ги е пощадил. Пощадил ги е. Но не ми каза.“
А аз току-що ги бях освободила.
Бях обречена. Бях обречена, обречена… а Тирус… Хелиос, Тирус!… Какво щеше да стане с него? Въздухът беше прекалено разреден. Тежките стъпки на Мъка го отведоха извън полезрението ми, а после дочух глас някъде в далечината…
— Нито дума повече — каза Тирус. — Получихте инструкции. Нито дума повече.
Знаеше колко добър слух имат. И все пак го подцени. Последва напрегната, ужасна тишина и на мен ми се прииска да бях вече мъртва, защото всичко друго беше за предпочитане пред това безпомощно да гледам какво щеше да се случи сега.
— Излез от силовото поле — каза Мъка с рязък глас — и го затвори около нас. Така ботчетата по сигурността няма да могат да открият огън.
Те не знаеха, че Тирус няма ботчета на разположение. Тирус нямаше скиптър.
Ботушите на Риск се отдалечиха.
Мъка се извиси над мен. Посегна надолу, сграбчи ме отзад за врата и ме сложи да седна. Продължи да държи здраво врата ми, макар че вече го беше счупил.
Един глас на напразна надежда у мен се обади: „Може да се оправи, ако започнат да ме лекуват скоро…“
Но, о, аз трябваше да оцелея и Тирус трябваше да оцелее. Напрегнах очи към страната, от която стоеше Мъка, и отчаяно се помъчих да видя в изражението му някакъв намек за плана му. На мургавото му лице бе изписана студена смъртоносна решителност. Искаше ми се преди малко да бях в съзнание, за да чуя какво бе казал на Риск.
Сега, когато можех да виждам, установих, че се намираме в животинска кошара. Риск вдигна силовото поле около нас двамата и то ни обкръжи, заключи ни в клетката, а той остана извън нея.
Във въздуха се надигна бръмчене. Една платформа се спусна над главите ни и влезе в полезрението ни.
Застанал на нея съвсем сам, стоеше Тирус.
Само Тирус.
Прилоша ми. Обхвана ме ужас. Тирус се намираше прекалено близо. Най-много на осем метра над нас.
— Ваше величество — изрече Мъка с гневен глас.
— Здравей, Мъка — отговори Тирус и влезе в полезрението ми. Със светлите си очи и коса, с бледите си устни и кожа, направена съвършена за коронацията, изглеждаше почти като някакво създание от лед. Нито в лицето, нито в тона му трепна и сянка от чувство, когато каза:
— Още е жива. Пощадихте и братовчедка ми.
— Тя няма за какво да ни послужи. Пратихме любимците ви обратно в кошарите им. С тази тук обаче е различно.
„Девини е още жива!“ — помислих си аз отчаяно. Трябваше да рискувам и да си навлека позора да я убия открито.
— Казаха ми, че държите Немезида. Какво искате?