Трескаво вдигнах поглед, а лицето на Тирус сякаш се озари от някаква идея.
„Недей!“ — изкрещях аз наум.
Той обаче се хвърли през парапета и се изтърколи на пода. Само след миг се озова върху Риск и Мъка му изрева нещо. Ако Риск помръднеше, с Тирус беше свършено. Свършено.
Лицето му обаче изглеждаше обезумяло. Той довлече безчувствения Риск пред нас, така че да го видим, и допря нож до гърлото му. Натисна толкова силно, че отдолу се процеди кръв.
— Ето ти стимул, Мъка! — кресна му той. — Един за един. Ти пускаш нея, аз пускам него. Само едно грешно движение, и му прерязвам гръкляна, кълна се!
— Това какво ме засяга? — избоботи Мъка и прокара предупредително ръка по врата ми. — Ваше величество не осъзнава колко много кръв може да загуби едно изчадие, без да умре. Освен това… защо смятате, че ми предлагате равностойна замяна?
— Той е всичко, което ти остана — каза тихо Тирус. — Двамата с него сте прекарали десетилетия един до друг. Знам, че те е грижа за него. Виждал съм го. Ако я пуснеш, той ще живее. Ти ще живееш. Всички ще останем удовлетворени.
— Мислите, че го обичам, така ли? — попита Мъка със странен глас. — Така, както обичах господарката си? Така, както вие обичате тази тук? — В гласа му се прокрадна странна зловеща нотка. — Така, както ви обича тя…?
Тишина. И после:
— Да.
— Докажете го. Влезте тук.
Тирус не каза нищо.
— Докажете, че говорите истината, като влезете тук и я изведете, Ваше величество.
„Не!“ — помислих си аз яростно.
Тирус преглътна.
— Ти ще ме убиеш — промълви той с дрезгав глас.
„Ще влезе. ЩЕ ВЛЕЗЕ.“
Мъка понижи глас, злобен, подигравателен.
— Вие вярвате, че ние, изчадията, сме способни на любов. Тогава ми покажете! Ако обичам Риск — ако съм способен на това, — тогава ще имам причина да ви пощадя и рискът, който поемате, ще се окаже оправдан. — Той ме стисна още по-силно. — Ако наистина сте сигурен, че тя ви обича, значи сте сигурен, че аз мога да го обичам.
„Недей! — помислих си аз. — Тирус, не го прави! Отдръпни се. Прегрупирай силите си. Измисли друг план…“
Тирус изчезна от полезрението ми. Накъсаното му дишане стигна до ушите ми и аз се надявах, че сега, в този момент, измисля нещо, надявах се, че си тръгва, надявах се да прави всичко, всичко друго освен това…
Силовото поле се спусна около нас.
Мъка щеше да убие и двама ни.
7.
Ужасът закънтя като ехо в главата ми, когато забелязах Тирус с вдигнати ръце. Пристъпваше към мен сантиметър по сантиметър.
Беше си загубил ума. Беше извършил самоубийство.
— Не го ли доказвам? — попита тихо той.
— Елате и я вземете — нареди Мъка. — Но преди това хвърлете оръжието, което криете.
— Ка-какво?
Последва плътен циничен смях.
— Стига! Нали казахте, че сте ни наблюдавали? Аз пък наблюдавах вас. Това е единственото, което правим ние. А сега го хвърлете.
Шумолене на дрехи. Дрънчене.
— Всичките — заповяда Мъка. — Имате още.
— Това са всичките.
— Всичките — повтори Мъка. — Ако пак ме излъжете, ще ви убия и двамата.
От гърлото на Тирус се изтръгна нисък звук. А после…
Още едно издрънчаване. И още едно.
Ненадейно Мъка ме пусна. Тялото ми се люшна на една страна.
— Тогава я вземете.
Видях как ботушите на Мъка отстъпват назад. А Тирус…
Направи една крачка към мен, а после още една… без да откъсва поглед от Мъка. И тогава забелязах как по лицето му преминава твърдостта на взето решение — мигът, в който Тирус реши, че доверието не стига, че не може да поеме риска да е сбъркал.
— Сега! — извика той.
Хвърли се над мен в същия миг, в който Мъка се стрелна срещу ми в отговор на предателството на Тирус. Но изчадието се подгъна: във въздуха над главите ни се разнесе някакъв нисък звук, Тирус заби ботуш в лицето на Мъка и го изрита назад. Грабна ме на ръце, надигна се и дръпна и двама ни извън обсега на изчадието.
— Вдигайте! — изкрещя Тирус и силовото поле шумно се върна на мястото си…
Полезрението ми се изпълни с объркани лица. Тирус се извърна и нареди на хората си:
— Вземете Риск, върнете го в силово поле. После му пратете медицинско ботче. Действайте!
Той падна на колене, без да ме изпуска от прегръдката си. Покрай нас започнаха да притичват нечии тела, хората бързаха да изпълнят заповедите му… Бяхме спасени, бяхме спасени и от въздуха, който не усещах, че си поемам, ми се завиваше свят. Тирус притисна устни до косата ми.
— Лицемер.
Гласът на Мъка беше нисък, подигравателен. Изчадието се беше надигнало на крака и се беше облегнало с цялата си тежест върху силовото поле.
— Не вярвате. Никога не сте вярвали.