Тирус не му отговори. Чак сега, след като се беше спасил, се разтрепери и аз разбрах, че през цялото време е умирал от страх.
Болката ме разбуди. Всички нерви по-надолу от врата ми крещяха, защото бяха започнали да си възвръщат усещанията. Рязко отворих очи и пред мен се появи размазаният образ на Тирус, който крачеше край леглото ми, преди тъмнината отново да ме погълне.
Когато ги отворих следващия път и успях да фокусирам поглед, видях, че е положил ръка върху моята и спи с широко отворена уста, отпуснал глава на леглото. За миг не казах нищо, само го наблюдавах. Спомените за всичко случило се изплуваха в ума ми. Не бях сигурна колко време е минало, но предполагах, че от другата страна на вратата се е струпала тълпа от Високопочитаеми, а съобщенията се роят едно след друго. Толкова много хора се надпреварваха за времето на императора!
Навярно съвсем бях объркала всекидневието му. Вдигнах ръка и макар че през рамото ми премина лек спазъм, се зарадвах, че мога да го направя. Пръстите ми се задържаха над кожата му, толкова близо, че можех да усетя топлината ѝ. А после докоснах едва-едва бледото му ъгловато чело.
Той се стресна и се събуди.
— Немезида! — възкликна задъхан. — Как се… Да доведа ли…
Навярно беше оставил скиптъра в скута си, защото зърнах как се изтърколи на пода, но Тирус сякаш не го забеляза, наведен над мен.
— Тирус — промълвих с дрезгав глас. Чувствах устата си съвсем пресъхнала. — Колко… колко време?
— Три дни. Трябваше да си в безсъзнание и абсолютно неподвижна, за да можем отново да споим гръбначния ти стълб. — Той ме огледа от главата до петите с тревожно изражение. — Лекарите нан Домитриан казват, че ще се оправиш.
Затворих очи и се помъчих да възприема чутото. Облизах пресъхналите си устни, докато замаяният ми мозък осмисляше случилото се.
Той беше пощадил изчадията. Беше ги пощадил, без да ми казва. А после безразсъдно се изложи на риска да падне в ръцете им.
— Тирус — казах аз с неясен глас, — току-що си спомних, че съм ти ужасно сърдита.
— Като за сърдит човек изглеждаш много спокойна.
— Гневът едва започва да се надига. Много съм уморена и точно сега не мога да го покажа както трябва. Не биваше да се излагаш на риск. Не биваше да го правиш. Беше много глупаво.
Той изви устни в лека усмивка.
— И нямаше да го сторя, ако ти не се беше опитала да убиеш братовчедка ми. Или по-скоро да ѝ устроиш злополука, както на Саливар.
— Да, но злополуката щеше да успее, ако в кошарите нямаше изчадия, за които не знаех!
— Да. Колкото до това… — Усмивката на Тирус се стопи. Той потърка челото си с ръка. — Нарича се „неврален супресор“.
— Какво?
— Устройството, прикрепено към гръбнака на Мъка. И на Риск. С негова помощ обезвредих Мъка. Можех да го използвам и по-рано, но никога не бях виждал с очите си как действа и не бях сигурен колко бързо ще стане. — За миг той се загледа в мен. — Предполагам, че за него искаше да ме попиташ? Супресорът има звуков активатор, тоест достатъчно е само да пуснеш във въздуха правилния звук, и мускулните импулси на изчадията се забавят, а силата им става много по-лесно преодолима.
— Ти ли… Откъде го взе?
— Не съм го поставил аз на Мъка. Един от служителите на семейство Домитриан го откри в изпражненията на мантикората. Съвсем мъничко, едва забележимо устройство. Накарах да го проучат. Беше прикрепено към гръбнака на Вражда. И са ѝ го поставили много рано. Опитах се да подкупя всички бивши стопани на кошари, с които успях да се свържа, за да разбера какво представлява това устройство, но едва във вечерта на коронацията ми те станаха нетърпеливи да предоставят обяснение на новия си император. Очевидно това е тайна на занаята. Използвали са супресори, за да се предпазят от собствените си изчадия. Прикрепяли са това устройство още преди раждането им. И не може да се махне.
Не си спомнях почти нищо от тези ранни, изпълнени със страх години от живота си. Когато бях дете, стопаните на кошарите ми изглеждаха толкова внушителни и грамадни, но бях сигурна, че сега ще ми се сторят дребни хора, които мога да пречупя с лекота. Дори не помнех как са се предпазили от мен.
Тирус зарови пръсти в косата си. По някаква причина не поглеждаше към мен.
— Разбирам защо са го крили в тайна. Ако тази информация излезеше наяве, всеки можеше да я използва, за да обезвреди телохранител изчадие. Стойността на изчадията като телохранители просто щеше да изчезне.
Изведнъж проумях истината.
— Затова си пощадил живота на Мъка и Риск. Защото си знаел как можеше да ги неутрализираш. И на мен не ми каза. — Погледнах го втренчено. — Запазил си всичко това в тайна от мен.