Той не отговори.
Аз обаче се досетих. Ако ми беше казал, че ги е пощадил, това означаваше да ми каже за супресорите.
Всички изчадия имаха такива супресори.
Включително и аз.
— Защо не си ми казал?
Тирус издиша бавно.
— Защото мислех, че е възможно да ми се наложи да го използвам. Да използвам… твоя.
— Аха.
— Ако знаеше, че го имаш, и ако искаше да ме убиеш…
— … никакъв супресор нямаше да може да ме спре, освен ако не си можел да го използваш, за да ме изненадаш неподготвена — довърших аз вместо него. — Вярно е.
— Не бях сигурен дали на коронацията ще поемеш ръката ми, или ще ми счупиш врата. Знаех, че е възможно просто да изчакваш подходящия момент, или че може все още да се съмняваш в мен…
— Разбирам.
— Знам защо повярва на баба ми — рече той. Сега ме погледна в очите. Светлите му мигли обкръжаваха сиво-сините зеници. — Веднъж вече те излъгах, за електродите. Тогава ти се заклех, че никога повече няма да направя подобно нещо. Тогава наистина вярвах в това, което ти казах, но ето че пак те излъгах.
— Да — изръмжах аз. — Излъга ме.
Отново беше показал, че ми няма доверие.
Но аз, от своя страна, на два пъти се бях опитала да убия братовчедка му зад гърба му. Не заслужавах доверие.
Освен това повярвах на лъжата на баба му.
Тирус скочи на крака и се отдалечи от леглото ми, докато се надигах предпазливо, без да смея да се доверя докрай на силите си. Погледнах към гърба му и отново си спомних ужаса, който изпитах, когато той свали силовото поле.
Тогава се страхувах, че е безразсъден. Луд. Глупав до степен на самоубийство. Той обаче действа нечестно. Беше нечестен дори с мен. При това с основателна причина. Доскоро аз наистина представлявах заплаха за него. Онази част от мен, която искаше да бъде негов партньор, изгаряше от болка при мисълта, че той не ми се довери, но онази част, която гореше от любов към него, знаеше, че точно този инстинкт ще му помогне да оцелее.
— Тирус — промълвих аз най-накрая, когато мислите ми започнаха да се изясняват. — Ядосана съм. Дразня се, че очевидно ми нямаш доверие. Ужасно ми е неприятно да знам, че понякога си нечестен с мен и ме лъжеш, но… но също така напълно разбирам защо го правиш. Аз повярвах на лъжата на Сигна. Повярвах на нея, а не на теб. Държах се глупаво. Затова… затова какво да кажа? Радвам се, че се грижиш за сигурността си и се пазиш. Дори от мен. Заслужих си да ми нямаш доверие.
Той нададе стон.
— Да, но всичко, на което вярваше, това, което направи… Знам причината, Немезида! Ето че го сторих пак — дадох ти предостатъчно основания да не вярваш на нито една моя дума. Не мога да кажа нищо за свое оправдание. Вярвам ти повече, отколкото на всеки друг в тази галактика и все пак го правя дори с теб. Мога да кажа… Разбирам колко малко може да означава това за теб, но мога да кажа само, че никога не бих ѝ навредил, ако не за друго, то поне защото ти я обичаше, Немезида. Ти я обичаше и каквото и неудобство да е представлявала тя за мен, никога не бих ти я отнел.
— Това е разликата между мен и теб — рекох тихо аз. — Защото не бих се поколебала да убия някого, когото обичаш. — Погледнах го. — Или някой член на семейството ти, който страда от прекалено тежки увреждания, за да се съпротивлява — някой, който представлява заплаха за теб само поради факта, че съществува.
— Поисках от теб нещо много трудно — каза Тирус.
— Да. Да, така е. Ти искаш от мен просто да обърна гръб на някоя заплаха. Тирус, аз съм изчадие. Такава съм. Баба ти го знаеше. Повярвах, че си способен да замислиш и организираш смъртта на Сидония, защото точно това щях да направя аз… на твое място. Недей да изпитваш угризения, задето си манипулативен и нечестен. Дори и така, пак си много по-добър от мен.
Устните на Тирус потрепнаха.
— Помниш ли първия път, когато те видях? Първия път, когато наистина те видях? Беше в деня, в който скочи на арената, за да попречиш на един звяр да разкъса на парчета едно безпомощно Благородно. Колко хора седяхме там, сред тълпата, отвратени и погнусени от това, което ни предстоеше да видим, но не направихме нищо, за да го предотвратим? Аз бях Първият престолонаследник, но не казах дума, не вдигнах пръст, за да предотвратя нещо, което беше грешно. Ти обаче го направи. Ти действа. Това е най-рядкото качество от всички: способността действително да се опиташ да спреш нещо грешно и неморално. Аз никога не съм я притежавал. От нас двамата ти си по-добрата.
— Какъв абсурд! Ти имаш идеали. Аз нямам никакви.
— Много хора имат възвишени идеали, Немезида. Аз започнах да се стремя към благородни цели едва сега, след като години наред извръщах поглед от злините, които се разиграваха пред мен, просто за да оцелея. Казвах си, че ако оцелея, докато дойде мигът, ще стана император и тогава цялото ми бездействие няма да има значение. Казвах си, че един ден ще седна на трона и ще компенсирам бездействието си с делата си… А всъщност бях парализиран и не го знаех. Аз съм човек, който премисля нещата многократно. Преработвах плановете си безброй пъти. Но едва когато те срещнах, осъзнах какво съм пропуснал да направя при цялото това планиране и изчакване на подходящия момент… Не бях започнал да действам, когато трябваше да го направя много отдавна. Така се озовахме в сегашното си положение.