След това можехме да се наслаждаваме един на друг в пълно усамотение.
Далеч от очите в Хризантемиума нямаше нужда от формалности. Тирус ми даде най-хубавите стаи за гости на борда на Тигрис и се настани в една стая съвсем близо до мен. Това ми спести странната смесица от ужас и приятно очакване, която изпитвах, когато си помислех за възможността двамата да спим в едно и също легло.
Следващия път когато се събудих, към мен безшумно се приближиха прислужници с голям куп дрехи за деня. Избрах няколко напосоки.
Тирус вече беше в стаята, която гледаше към солените бани. Обслужващите ботчета приготвяха омлета от шест яйца, с който той винаги закусваше.
В ръката си държеше блестяща фиала с наркотик.
— Рано си започнал — отбелязах аз. Може би се намираше под по-голям стрес, отколкото осъзнавах.
Тирус вдигна вежди и сякаш не разбра веднага какво имам предвид.
— Какво, това ли? О, не. Това не е за удоволствие.
— Разбира се.
Той се усмихна.
— Говоря сериозно.
Той влезе в базата данни на кораба и в центъра на масата се появи прожекция — програма. Наркотици от най-различни видове. Планирани за следващите три месеца, като тренировъчна програма. Освен вида имаше и дози. Днес очевидно беше ред на еуфористичния.
— Нарича се митридатизъм — обясни той. — Навремето древните императори на Земята вземали малки дози отрови всеки ден, за да придобият имунитет.1 В общи линии се опитвам да придобия известен имунитет към интоксикирането — такъв, какъвто ти имаш по рождение.
— Интоксикантите за развлечение не са отрови.
— Това е спорно — отговори сухо той. — Във всеки случай острието на убиец никога не би могло да ме застраши толкова, колкото замаян ум в присъствието на баба ми. Тъй като не съм надарен с метаболизъм на изчадие, така подготвям химическите си рецептори. Когато употребявам наркотик пред хората, вече съм се упражнявал насаме с много по-голяма доза, така че мога да запазя ума си ясен и просто да се преструвам, че изпитвам ефекта, който се очаква.
Погледнах към програмата му за днешния ден.
— Халюцинираш ли сега, докато говорим?
— Не особено… ако изключим рогата ти — забеляза той. — Сигурен съм, че обикновено нямаш такива.
— Обикновено нямам — съгласих се сериозно аз, вдигнах глава и опипах скалпа си.
— И банани вместо пръсти — продължи Тирус, разсеяно загледан в ръцете ми.
Водена от някаква странна прищявка, вдигнах пръсти и ги размърдах пред лицето му. Той се наведе напред и игриво ги гризна, но не толкова силно, че да пробие кожата ми. Напълно се владееше.
— Странна ли изглеждам? — зачудих се аз, защото никога не бих могла да изпитам това, което чувстваше той.
— Ела малко по-насам. Ще ти кажа.
Направих го и той ме обгърна с ръце. Сгуших се до топлото му тяло и почувствах как в моето се разлива някаква непозната сладост. Палецът му проследи линията на челюстта ми, спусна се към нежната кожа на врата ми, а мекото му дишане докосна ушната ми мида.
— Изглеждаш както винаги. Прекрасна.
Без да се замислям, плъзнах пръсти под брадичката му и притиснах устни до неговите — колебливо, нежно опипване на почва, в която не бях навлизала от коронацията насам. Обгърна ме нежно с ръце, почти почтително, привлече ме още по-близо до себе си и целувката ни стана още по-пламенна, докато това, което доскоро ми се струваше почти плашещо, стана толкова естествено, толкова правилно.
— Две седмици — прошепнах аз до устните му. — Само ти и аз.
Устните му се извиха в усмивка.
— Само ти и аз.
Отново го целунах.
Отвън Тигрис приличаше на извита лапа, но отвътре лабиринтът от палуби предлагаше безброй изненади.
На нашето любимо ниво имаше изкуствена гора с буйна растителност и какви ли не животни. Към края на пътуването ни Тирус ми предложи излет, какъвто може би бяха предприемали древните обитатели на Земята. Не взехме никакви машини. Плувахме в реката, а над главите ни пееха птици, проектирани с безкрайно сладки гласове. След това седнахме край истински огън и зачакахме да изсъхнем.
Или поне това беше намерението ни. Тирус беше чел, че някога хората палели огън само с помощта на пръчки. Зае се със задачата си доста смело, но след няколко разочароващи минути и цял куп трески на мен започна да ми става забавно.
1
Действителна практика, която води името си от Митридат VI Велики, цар на Понт (120-63 пр.Хр.). Той дотолкова свиква с отровите, които поема редовно, че когато се опитва да се самоубие с помощта на отрова, не успява. — Б.пр.