— Никак не те бива — удивих се аз.
Устните му се извиха в усмивка.
— Много благодаря!
— Ама никак.
— Благодаря ти за подкрепата.
— Просто съм учудена. За първи път виждам да не те бива в нещо.
Увеси рамене. Изглеждаше учуден.
— Дори и най-примитивните човешки същества са овладели това умение. Аз живея в Космоса, обграден от невъобразимо напреднали технологии, а не мога да запаля огън! Или пък мога?
Той изчезна от погледа ми. След няколко минути се върна със запалка… и я щракна. Докато извършваше тази измама, ме стрелна с мрачен поглед, сякаш ме предизвикваше да кажа нещо.
Обзе ме някакъв рядък импулс и за своя изненада се засмях. Пламъчетата проблеснаха пред светлите очи, приковани в мен с радост и смайване.
— Ти се засмя! — промълви той удивен.
— Не съм. — Бузите ми пламтяха, но почувствах, че въпреки това се усмихвам като някое глуповато, заблудено момиче.
— Чух те. Знам какво чух. — Той ми се ухили лукаво. — Ще те накарам пак да се засмееш.
— Сигурна съм. Само трябва да се опиташ пак да запалиш огън.
Тирус ме привлече към себе си и устните му, горещи и жадни, разделиха моите. Ръката му обхвана врата ми. Палецът му галеше тила ми и по гръбнака ми пропълзяха приятни тръпки.
Той плъзна ръка надолу, а очите му срещнаха моите, преди пръстите му да пропълзят нагоре по крака ми. Тирус отправи изпитателен поглед към лицето ми и осъзнах, че се опитва да прецени реакцията ми. Исках да го накарам да престане да мисли, затова го съборих по гръб. Той издаде изненадан звук, но аз гризнах кожата на гърлото му и устните му се разтвориха в усмивка… Преплете крака с моите и двамата отново се преобърнахме. Лицето му трепкаше на топлата светлина на огъня.
— Обичам те — каза ми простичко.
Притиснах ръка към горещата кожа под туниката му, а той затвори очи, докато галех изваяните мускули на корема му. Неговата по-голяма ръка улови моята. Устните ни се срещнаха. Настойчивата му целувка ме изгори цялата…
Корабът около нас се разтресе и продължи да се тресе все по-силно и по-силно.
Тирус се отдръпна назад и на лицето му се изписа ужас. Стори ми се, че ругае наум, както правех аз.
Но звездите започнаха да се връщат по местата си — виждахме ги през небесния купол над главата си и аз разбрах, че току-що сме се спуснали извън хиперпространството. Обзе ме съжаление. Погледите ни се срещнаха. Прокарах пръсти през меднокестенявата му коса, но и двамата отново почувствахме цялата тежест на задачата, която ни предстоеше.
Запътихме се към прозореца, без да сме се уговаряли предварително. Загледахме се в ярката точка, която се открояваше в тъмното пространство. Колкото повече се приближавахме, толкова по-голяма ставаше тя — ивицата лошо пространство, която се намираше съвсем близо до звездната система на Лумина.
Блестящата зона на смъртта в бяло и пурпурно зееше в празнотата като разрез и беше зловещо красива. Запитах се колко ли хора са загинали на онзи кораб, който се беше разцепил при влизането си в хиперпространството, оставяйки след себе си тази гробница.
— Разраснало се е от миналия път — обадих се аз, озадачена. Лошото пространство се беше увеличило по-бързо, отколкото очаквах. — Защо расте така? Кое го подхранва?
— То няма нужда от подхранване — просто расте. — Тирус махна неопределено с ръка, загледан като хипнотизиран в яркото петно. Наведе се към прозореца и изражението му се промени, сякаш се намираше някъде безкрайно далеч. — Когато за първи път видях лошо пространство, живеех на една планета.
— Не знаех, че си живял на планета.
— Почти десет месеца — отговори той разсеяно. — Не ми се отразяваше добре. Гравитацията беше прекалено голяма. Влажността като че ли ме задушаваше. Бях алергичен към всичко и постоянно изгарях. Насекомите, които пият кръв, много ме харесваха и… и това навярно беше най-щастливата година в живота ми. — Призна го с тих глас, сякаш беше нещо срамно. — Една злополука на ръба на звездната система се оказа достатъчна, за да унищожи всичко.
— Някой кораб се е разцепил. А после… — и аз кимнах към гледката пред нас, защото се досетих за останалото.
— Оттук гледката е плашеща и красива, но от планета е неописуема. Атмосферата размества светлината, която прониква през нея, или я увеличава. Отначало имаше само малък процеп, но после, в рамките на няколко седмици, той стана толкова голям! И денем се виждаше, но нощем изпълваше цялото небе. Тези оранжеви, алени и златисти облаци… Когато планетата загина, аз не бях там. Някои хора се евакуираха отрано, ала имаше толкова много, които обсъждаха или се препираха какво да направят. Мислеха, че ще намерят начин да го поправят. Отлагаха. И съм сигурен, че е имало и много, които просто са отказвали да приемат истината, докато не стана прекалено късно да избягат и лошото пространство не изпълни целите им небеса. Можеш ли да си представиш колко ужасно беше?