— Според мен в деня, в който ще убиеш, без да си задаваш този въпрос — отговорих, взех отровата от ръката му и изчаках той да нареди да доведат братовчедка му при нас.
Смесих отровата с чаша вино и проследих с поглед как изчезва глътка по глътка в устата на Девини Домитриан. Знаех, че рано или късно тази отрова ще бъде причината за смъртта ѝ.
За нашето спасение.
Съдбата ѝ щеше да бъде свързана с нашата и аз никога нямаше да изпитам съжаление или разкаяние, задето сме поели живота ѝ в дланта си. Колкото до съвестта на Тирус… Тя може би щеше да го гризе, но ако успееше да притъпи поне малко тази своя чувствителност, за да е по-готов да нанесе смъртоносен удар на врага си, толкова по-добре.
Между корабите в хиперпространството нямаше никаква комуникация, както и когато се приближаха до лошо пространство. Останахме обгърнати в тишина, докато не се отдалечихме достатъчно от онази лента ужасна светлина, а после съобщенията се изсипаха отгоре ни всички наведнъж.
Първо бяха десетки, а после стотици… Всичките от най-различни хора, които пътуваха на Хера, на Атлас на сенатор Фон Атън или на Александрия, кораба на самия Тирус — всички кораби, които бяха слезли от хиперпространството преди нас. А после нов поток, когато още кораби се отдалечиха от лошото пространство.
Почти всички безсмислени съобщения бяха поздрави, изразяващи надеждата, че пътуването на императора през Космоса е било приятно. Тирус възложи на екип от служители Излишни да сортират съобщенията и да отделят важните. Няколко текущи рапорта от Хризантемиума, няколко доклада за случващото се в Сената.
Корабите от Хризантемиума се съединиха в по-малка версия на самия Хризантемиум, а после Шезар нан Домитриан облече двама ни с Тирус и ни приготви да се появим пред хората. Тигрис се приземи близо до Централния площад.
Тогава видях тълпите.
Когато миналия път дойдох на тази планета, се стъписах колко са многобройни обитателите ѝ. Хората, които живееха в Космоса, обикновено имаха по едно или най-много две деца, както и обширни пространства, из които можеше да бродиш, без да виждаш навсякъде такива вълни от човешка маса. При предишното ни идване на Лумина огромните тълпи ме изненадаха. Този път ме изумиха.
Сега Тирус беше император, а не Първи престолонаследник.
Зави ми се свят от толкова много лица. Всички се отличаваха помежду си, за разлика от лицата в Хризантемиума, които повече или по-малко си приличаха. Онемях, почувствах се почти дезориентирана. Пред себе си виждах хора на всякаква възраст, докато Високопочитаемите държаха младите настрана, освен ако с помощта на ботче не им придадяха подобаващо зрял вид, за да не бият на очи. Високопочитаемите рядко остаряваха, освен ако не бяха по-ексцентрични или не бяха превърнали остаряването в стратегически избор. Толкова много от тези излишни бяха стари!
Моята приятелка Невени Сагнау посрещна Тирус пред погледа на всички зрители. По заповед на покойния император тя беше действащ вицекрал на Лумина, затова сега тържествено отстъпи поста на човека, избран за неин наследник. Той на свой ред представи Тирус на Излишните и оглушителните крясъци и аплодисменти — имаше дори освирквания — сякаш накараха костите ми да завибрират.
Тирус се качи на подиума, издигнат пред този огромен площад, защитен от невидима преграда, и изрече пред луминарите вариация на речта от първия си Съвет. Почти не го слушах — бях прекалено погълната от това да се оглеждам за заплахи. Видях такава в мига, в който сред масите зейна процеп, защото гледката ми се стори толкова странна. А после от средата на хората (обгърнат от защитно силово поле, което беше разделило тълпата) се появи сенатор Фон Пасус, следван от свита слуги, служители и прислужници, без да обръща никакво внимание на унищожителните погледи на Излишните от управляваната от него планета.
Досега бях напрегната; сега всички мускули в тялото ми се превърнаха във възли.
И Тирус го видя. Дори не реагира. Лицето му не трепна. Той продължи речта си, без да се поколебае:
— В знак на своята привързаност към тази прекрасна провинция искам да даря на музеите в Лумина някои имперски артефакти…
Погледът ми се стрелна към лицето на Пасус. Исках да видя как ще реагира на тези „дарове“.
Защото това, което Тирус щеше да даде на луминарите, не бяха артефакти. И всички го знаеха.
От Тигрис изваждаха носещ се във въздуха контейнер с части от техника, хелиографни копия, схеми и разглобени машини, предназначени за луминарите. Тирус им даваше технологии и научни знания — всичко, което можеше да намери. Това беше светотатство, което би оскърбило всеки истински хелионист.