Когато екзекутираха престъпниците чрез изстрелване в Космоса, наблюдателите трябваше да се обърнат с гръб и да отклонят погледа си — жест на преднамерено неуважение. Осъдените бяха недостойни дори някой да наблюдава смъртта им.
Сега обаче изпитах странното желание да наблюдавам как тази смела жена, която ме беше нападнала, се носи в космическото пространство. Тя беше видяла с очите си участта на Остерлиц, но въпреки това бе дръзнала да ме нападне пряко. Това беше най-малкото, което можех да направя за човек с такъв кураж. Много Високопочитаеми ме мразеха, много хелионисти ме презираха с всяка клетка на самомнителното си същество, но малцина имаха смелостта да превърнат омразата си в действие.
Хелионистите смятаха създанията като мен за подчовеци. Частицата „дан“ в имената ни означаваше, че сме по-нископоставени от тях. Да, но сега новият им император смяташе да се ожени за мен. Те щяха да са принудени да коленичат пред едно нечовешко създание. Пред изчадие.
Опитите за убийство не ме изненадаха — изненада ме това колко редки бяха. Само три покушения за десет дни? Струваше ми се донякъде разочароващо.
Усещането, че съм в опасност, ми беше познато и ме изпълваше с радост. То ме правеше по-съсредоточена, караше сърцето ми да бие по-бързо. Вдигнах бокала към устните си и погледът ми се плъзна по тълпата, защото моят кандидат-убиец положително беше достатъчно глупав да ме гледа как пия тази отрова.
Само след секунди обаче разбрах, че ме следят прекалено много очи и не мога да определя кои може да са на отровителя ми. Трябваше веднага да се сетя. Все пак сега, където и да отидех, ме наблюдаваха, проучваха, обсъждаха ме, даваха мнения.
— Никога ли не се уморяват да ме зяпат? — зачудих се аз първата нощ след коронацията, когато забелязах неестествения брой на втренчени в мен очи.
— Животът на хората с фамилия Домитриан просто е такъв — отговори Тирус.
И така да се върнем на убиеца ми. Кандидатите бяха безкрайно много. Тълпата, събрана тук за Деня на помилването, просто беше твърде гъста и нямаше как да разбера кой е искал да сложи край на живота ми. Прекалено много от хората, които ме наблюдаваха, навярно желаеха точно това.
Погледът ми обаче срещна познати очи. Тирус кимна към изхода в безмълвен знак, че трябва да се разделим с Високопочитаемите. Беше време за церемонията, която щяхме да прекараме с Излишните.
Кимнах, че съм разбрала. Денят на помилването щеше да се проведе в Голямата хелиосфера. Това беше важен празник в империята — един от малкото, целящи да удовлетворят Излишните, които живееха на планети, вместо управляващите Високопочитаеми, обитаващи Космоса.
В този ден Тирус щеше да се възползва от императорската привилегия да намали присъдите на няколко Излишни, които бяха приели хелионистката вяра. Отправих се към изхода, където знаех, че той ще ме чака. Спрях се, когато минах покрай група празнуващи, събрали се пред братовчедка му и нейния съпруг.
Винаги обръщах внимание кой се тълпи около Първата престолонаследница, Девини. Тя беше последната жива роднина на Тирус и бе наследница на трона. В моите очи Девини представляваше най-голямата заплаха за него. Мозъчните увреждания, които ѝ бях нанесла, бяха нелечими, затова тя не можеше сама да крои заговори; други обаче можеха да я използват като марионетка. Ако зависеше от мен, щеше вече да е мъртва. Но решението беше на Тирус. Девини бе последният член на семейството му и аз я бях направила неспособна да мисли и действа. За него убийството ѝ щеше да изглежда чудовищно.
А после…
Бавно, бавно осъзнах нещо: в ръката си държах инструмент за убийство, за който никой не можеше да ме обвини и не можеше да свърже с мен.
Взех решение. Приближих се към последната жива роднина на годеника си. Сянката ми се спусна над нея и замъгленият ѝ поглед се плъзна към моя.
— Здравейте, Ваше височество. Харесват ли ви празненствата? — попитах мило и се извисих над нея.
Девини ме погледна и примигна тъпо, без да знае нито коя съм, нито какво я питам. С привидно нехайство оставих бокала си на масата, точно до нейния. Демонстративно разплетох прибраната си в сложна прическа, понастоящем червеникавокестенява коса и я подредих наново (нещо напълно излишно, след като механизмите за коса можеха да я подредят във всеки стил, но въпреки това много жени се суетяха за прическата си).
— Много ми беше приятно да си поговорим — обърнах се към Девини. — Трябва пак да си поприказваме.
Взех нейния бокал и оставих своя там. И всичко свърши толкова бързо, така лесно. Отправих се към Тирус за церемонията с надеждата, че в края ѝ ще сме чули новината — потвърждението за смъртта на най-опасния му враг.