Брайън Хейг
Врагове по неволя
Шон Дръмънд #2
На Лиса, Брайън, Пат и Ани
1
В Корея има две неща, които никога не се забравят. Първото е заливащият всичко миш-маш от неприятни миризми. През онзи май в него се долавяше горчивата воня на сълзотворен газ, характерна само за пролетта и есента, тъй като корейските студенти по правило предпочитат да протестират при хубаво време. Имаше го и зрелия аромат на кимчи — кисело зеле, сготвено с много подправки, — от който придобиваш чувството, че горната ти устна е гангренясала. Над всичко това се стелеше парливата миризма на чесън, жизненоважна част от менюто на всеки кореец. И накрая — допълнителна порция от всички подправки, плод на нехайния прогрес: смог, строителство и човешка пот.
Втората незабравима особеност в Корея е ужасно влажната и топла късна пролет. Тениската ми залепна за гърба още преди да измина и половината път по пистата към сградата на летището на военновъздушната база „Осан“.
Влетях през вратата и изблъсках пелтечещия армейски капитан, който стоеше като истукан в очакване да ме посрещне и поздрави.
— Майор Дръмънд, аз, уф…
Не успя да каже нищо повече, преди да отхвръкне встрани и да се блъсне в стената. Сетне заприпка след мен.
Вървях възможно най-бързо, доколкото позволяваха схванатите ми крака, и ето че най-сетне забелязах вратата, към която тъй отчаяно се стремях. Блъснах я с такава сила, че щях да я изкъртя от пантите; капитанът ме следваше по петите. Застанал пред писоара, мигновено свалих ципа на късите си панталони. Още една милисекунда, и щях да стана за смях.
Придружителят ми се облегна на мивката и ме загледа със страхопочитание.
— Господи, да можехте да видите изражението си.
— Нямаш си представа какво е.
— Дълъг полет, а?
Подпрях се с една ръка на стената.
— „Дълъг“ е твърде меко казано. Знаеш ли чий врат бих искал да извия? На онзи мизерен нещастник, който е строшил единствената тоалетна в товарния самолет С-141. От границата на Аляска дотук съм летял със стиснати крака.
— Е, най-сетне пристигнахте — успокои ме той с глуповата усмивка.
— Така излиза.
Минаха още цели трийсет неудобни секунди, преди капитанът нервно да потропа с крак и отново да вземе думата:
— Казвам се Чък Уилсън. Аз… наредено ми е да ви посрещна и да ви ескортирам до Сеул.
— Това е страхотно, Чък. И защо?
— А?
— Защо ще ме ескортираш до Сеул? И като стана дума, какво изобщо правя в Корея?
На лицето му разцъфна ефектно изражение на пълно стъписване.
— Нямам представа, сър. Защо сте в Корея?
Бликащата струя не беше изгубила нищо от силата си. Започвах да се тревожа дали е физически възможно човек да умре, ако източи бойлера докрай?
Реших да спестя на Чък този въпрос и вместо това казах:
— Ако знаех, по дяволите, щях ли да те питам?
Той погледна часовника си.
— Добре ли сте, господин майор? Мина вече цяла минута.
— Не, не съм добре — оплаках се. — Ръката ми се умори. Това нещо е дяволски голямо и тежко. Не би ли дошъл да ми го подържиш?
И двамата се изсмяхме по онзи многозначителен начин, по който се смеят истинските мъже, ако разговорът случайно засегне хомосексуална тема.
— Да, бе — отвърна той провлачено с дебел, гърлен глас. — Някои неща човек трябва да върши сам.
— Адски си прав — казах твърдо.
Той се извърна, докато изтръсквах приятеля Хумонго отривисто, по мъжки, и го прибирах в кобура, преди да вдигна ципа.
— Добре — рекох, отидох до мивката, измих си ръцете и плиснах две шепи вода на лицето, — хайде да намерим багажа ми и да се махаме оттук.
— Забравете за багажа — отвърна той, — Шофьорът трябва да го е взел.
Излязохме. Един як млад ефрейтор на име Васкес гордо стоеше пред блестящ нов автомобил „Киа“, по който изобщо не бяха пестили хрома. Накарах го да ми отвори багажника, за да хвърля едно око и да се уверя, че войнишката торба и огромното ми дипломатическо куфарче ще пътуват с мен. След това Уилсън и аз се настанихме на задната седалка.
— Ама че разкош — отбелязах и възхитено прокарах ръка по кожената тапицерия. — Мислех си, че ще ме натоварите в някой от онези раздрънкани стари джипове.
— Не и без въоръжен ескорт.
— Въоръжен ескорт?
Той ме изгледа въпросително.
— Не сте ли чели вестници?
Отвърнах:
— Чък, не виждаш ли, че съм по къси панталони и раздърпана тениска?
— Тъй вярно, сър.
— Това е официалното облекло, което носят на Бермудите. Разбираш ли, бях там допреди — погледнах часовника си… — допреди около двайсет и осем часа. И знаеш ли кое им е хубавото на Бермудите? Ще ти кажа: там няма вестници, няма телевизия и всъщност нямаш никакви други грижи, освен да се информираш на кой плаж се носят най-оскъдните бикини и в кой бар сервират по две питиета на цената на едно всеки следобед.
Той усърдно кимаше през цялото време, но накрая каза:
— Аха, само че тук нещата не са толкова розови. Направо дъх не можем да си поемем от антиамерикански демонстрации. Толкова е зле, че ни забраниха да напускаме базите. Не отварят порталите за цивилни коли с американски номера, както и за неескортирани военни автомобили.
— Затова ли сме с тази киа?
— По-малко бие на очи. А пък за да дойда да ви посрещна, трябваше разрешение на генерал-майор. Поисках хеликоптер, но, без да се обиждате, отказаха ми с довода, че не сте чак толкова важна клечка.
— Хеликоптер, а? — попитах.
Започвах да си мисля, че този капитан малко прекалява с усърдието си. Все пак бяхме в Южна Корея. Тези хора са ни съюзници, а не врагове.
Той обаче продължи съвсем искрено:
— Знам, че звучи малко налудничаво, но вижте сега, преди два дни американското посолство беше атакувано със запалителни бомби. И пребиха посланика, представете си. Наложи се да го евакуират с медицински самолет на Хаваите.
Отвърнах му с демонстративно примирителния тон на човек, който е прекарал известно време в Корея:
— Не знаеш ли, че антиамериканските демонстрации са популярен местен спорт? Сигурно си отскоро тук. Повярвай ми, Чък, ще свикнеш.
Точно три секунди по-късно вече бях готов да си взема думите назад.
Бяхме изкачили един дълъг стръмен склон и черната врата на военновъздушната база вече се виждаше само на двайсетина метра пред нас. Тогава покривът на колата изведнъж затрещя толкова силно, сякаш ни замеряха с гранати. Върху колата се посипа дъжд от камъни. Погледнах напред и видях три бутилки с коктейл „Молотов“ да летят към нас една след друга. Двете избухнаха върху пистата точно пред колата, третата се плъзна по багажника и избухна зад гърба ни. Двайсетина военни полицаи тичаха към портала и безпомощно размахваха палките си, после се огънаха и побягнаха пред огромната тълпа корейци.
Не съм специалист по безредиците, но съм виждал това-онова. Веднъж наблюдавах как групичка сомалийски провокатори се опитваха да предизвикат неколцина американци от мироопазващите части. Беше карикатурна демонстрация, която всъщност не целеше да навреди на миротворците, а точно обратното — да ги ядоса дотам, че да ги настърви срещу тълпата, за да могат да ги очернят впоследствие. Идеята беше да се провокира кървав сблъсък.
Освен това, като човек, преживял виетнамския период, бях виждал и доста антивоенни демонстрации. Те пък повече приличаха на студентски купони, в които участваха само хлапета, дошли да се надрусат или да се свалят помежду си. При такива демонстрации всички действат безкрайно внимателно, защото всяка страна се моли другата да не направи някоя глупост. Там пък последното нещо, което някой иска, е да се провокират кървави сблъсъци.
Тълпата, която беше превзела пътя, изглеждаше от третия вид: от онези, които искат да провокират безредици и да вземат жертви. В очите на тези хора имаше злоба, а в съзнанието им — жажда за насилие. Лицата им бяха изкривени от гняв и омраза, а мнозина носеха бухалки или коктейли „Молотов“, или пък хвърляха големи камъни. До бараката на охраната двама военни полицаи вече бяха повалени, няколко корейци се бяха скупчили около тях и ги ритаха като празни варели.