— Как сте, как сте? — попитах весело.
Нямах кой знае какъв избор — да видиш Али тъй рано сутринта беше такова преживяване, че ми оставаше или престорената веселост, или драйфането из цялата стая.
Тя ме измери с поглед от горе на долу, сякаш аз бях кльощавата върлина.
— Ей, Катрин, той се върна.
Усмихнах се любезно и се опитах да измисля остроумен отговор, но не ми хрумна нищо. Всъщност ми хрумнаха сума ти неща, но не исках да влизаме в окопите още в началото на играта
— Атила, защо се забави толкова? — излая Катрин от дъното на стаята.
— Какво е станало? — извиках, като нарочно отбягнах отговора.
Катрин прекоси стаята и застана пред мен.
— Току-що ме информираха, че южнокорейците искат делото да мине под тяхна юрисдикция. Искат да им предадем Уайтхол, за да го държат в техния арест.
— Кой те информира?
— Юридическият съветник на Спиърс.
— Е, той би трябвало да знае — отбелязах хитро.
— Могат ли да го направят?
— Ами ние сме в Южна Корея. Корейците могат да правят каквото си искат. Дали имат правно основание, това вече е друг въпрос.
Усетих аромата на кафе и ноздрите ми потръпнаха. Катрин ми посочи каната в ъгъла. Отидох и си налях една чаша, като използвах времето да помисля.
— Вижте сега — казах, — ето как стават нещата. Когато разполагаме войски на чуждестранна територия, първо подписваме един документ, озаглавен „Споразумение за статута на войските“, или ССВ, както обикновено го наричаме, и той определя как би трябвало да се решават проблемите. Разбира се, имаме подписан ССВ и с правителството на Южна Корея. В него присъства уговорката, че всеки път, когато американски военен извърши престъпление, ще го съдим ние.
— Значи не могат да го направят — обяви тя или по-скоро попита, или пък се молеше да е така.
— Ами точно тук нещата стават малко по-сложни. Престъплението е било извършено извън военна база, в Итеуон. Жертвата е южнокорейски гражданин. Облечен в американска униформа, наистина, на служба в американска военна част, защото е бил катюса. Но си остава южнокорейски гражданин. А и престъплението е толкова гадно, че корейците очевидно са много раздразнени.
— Е, и? Кофти положение, но и такива работи стават — намеси се Али. — Дипломатическото споразумение си остава законов акт, нали така?
— Вярно, но ССВ тук е предмет на големи усложнения и противоречия. Даже преди няколко години се наложи споразумението да бъде допълвано, защото на южнокорейците им е писнало от престъпленията на американските военни, извършени през последните четирийсет-петдесет години.
— С какво беше допълнено?
— Все още ние имаме правото да съдим обвинените. Но въпросът с предварителното задържане вече е предмет на договаряне. Освен това, след като присъдата бъде произнесена, трябва да се разберем допълнително с корейското министерство на правосъдието кой да накаже престъпника.
— Значи излиза, че съм права — обади се Али. — Те нямат право да съдят Уайтхол.
— Права си… донякъде. Южнокорейците никак не харесват нашето правосъдие. Смятат, че даваме прекалено голяма свобода и защита на обвиняемите. Намират системата ни за твърде зависима от процедурите. Според тяхната логика пълен абсурд е, че един престъпник може да бъде освободен само защото някой не му е прочел правата, или някакво доказателство се окаже компрометирано, или пък някой от съдебните заседатели е получил болки в корема и е гласувал импулсивно. Очевидно е, че искат да избегнат всички подобни рискове в това дело.
Катрин потърка брадичката си.
— А каква е тяхната правосъдна система?
— От гледна точка на защитата е същински ад. Законите са написани от позицията на жертвите, за да възмездяват жертвите. За тях процесът е търсене на истината и на справедливостта. А това търсене понякога използва твърде директни подходи. Южнокорейските жандарми и прокурори могат да бъдат доста грубички, ако схващате какво имам предвид. Има един много весел виц за кореец, който наистина искал да подпише самопризнанията си, но не можел, защото всичките му пръсти били потрошени. Но сигурно не искате да ви го разказвам точно сега.
Грамадният нос на Али се вирна с още пет-шест сантиметра.
— Просто ще им кажем да си гледат работата. Това ССВ е на наша страна, нали така? Не могат да получат Уайтхол. Просто и ясно.
— Красноречиво казано, но няма да стане чак толкова лесно. Това си е тяхната държава и независимо дали ни харесва, или не, ние вървим по много тънък лед.
Катрин закрачи из стаята. Правеше малки, премерени, прецизни крачки, защото стаята не бе особено голяма, но и просто защото си беше такава — хитра и пресметлива.
— Имаш ли някакви предложения? — попита ме накрая.
— Разбира се. Да се уреди веднага среща с правния съветник на Спиърс и с посланика. Само че, ако съм разбрал правилно, посланикът се намира в болница на Хаваите. Така че вместо него да дойде временно управляващият посолството.
— Среща за какво?
— Главно за да чуем какво имат да ни кажат.
— Още нещо? — попита Катрин.
— Да.
— Какво?
— Трябва хубавичко да закусим. Ще бъде дълъг ден.
Катрин, Али и Мария не искаха да закусят хубавичко.
Всъщност изобщо не искаха да закусват, което не ме разочарова особено. Ето защо слязох долу и закусих сам, но първо спрях в магазина и взех вестниците от последните два дни — два броя на „Старс енд Страйпс“, вестника на американските военнослужещи зад граница, в който се публикуваха препечатки от Асошиейтед Прес и доста местни новини, списвани от регионалния редакционен екип, базиран в Япония.
И в двата броя първите страници се заемаха от последните новини около убийството на Ли. Както ме беше предупредил Клапър, делото бе сензация номер едно както във Вашингтон, така и в Сеул. Не стигаше, че републиканците се опитваха да прокарат закон срещу договорката „Не се пита, не се казва“, ами и цяла банда разгневени баптистки фундаменталисти от южните щати подготвяха поход до Вашингтон, за да протестират срещу безбожната политика на президента да отвори армията за гейовете.
Тъкмо привършвах с втората си чаша кафе, когато Катрин и Кийт връхлетяха в помещението. Кийт изглеждаше по-добре отвсякога, издокаран в превъзходно скроен сив вълнен костюм, а копринената кърпичка, която се подаваше от горното му джобче, идеално съвпадаше по цвят с вратовръзката му. Изглеждаше като манекен от онези лъскави списания за мъжка мода, за които момчетата от войската никога не се абонират. Нашият моден свят е описан в досадни подробности от нещо, което се нарича устав, а той не ти оставя място за никакви колебания какви точно ревери или колко широки вратовръзки са последният писък на модата тази година.
Катрин изглеждаше на ръба на истерията.
— Имаме среща в посолството след трийсет минути.
— Приятно прекарване — измърморих и отново вдигнах вестника.
Двамата с Кийт продължаваха да стоят до масата и аз си представях с най-големи подробности какво става в главата на Катрин. Нямаше желание да помоли да отида с тях, но адски й се искаше да я придружа, защото там нямаше да бъде в свои води.
Аз обаче си бях съвсем добре. Плувах не в свои води, а направо в собствен сос. Но нямаше да отида с тях, освен ако тя наистина не ме помолеше. В такива ситуации мога да бъда ужасно отмъстителен.
Накрая тя каза:
— Атила, не бих имала нищо против, ако искаш да дойдеш с нас.
— Аха — промърморих, като продължавах да дремя зад вестника си.
— Нали знаеш, това може да се окаже доста интересна среща.
— Бас държа — отвърнах небрежно.
— Хайде де, Атила. Идваш ли?
— Не съм си решил докрай кръстословицата — отбелязах с безразличие.
Измина още една дълга минута. Чух как Кийт шепне нещо в ухото й.
— Атила, моля те, ела — рече тя.
— Ей, Лунатичке, аз всъщност не се казвам Атила — отвърнах и посочих табелката с името ми.
Кийт повдигна вежди и въпросително изгледа Катрин, сякаш искаше да я попита защо я наричам така. После се усмихна, защото прякорът наистина й пасваше.