Имаше време, когато съдилищата бяха толкова либерални, че адвокатите от защитата на практика нямаше къде да сбъркат. Прокурорът беше длъжен едва ли не да изпразни съдържанието на куфарчето си на влизане в съдебната зала, докато защитникът следваше да споделя само ограничена информация с него. Това бяха добрите стари времена за адвокатите от защитата. Беше преди Роналд Рейгън и Джордж Буш да управляват цели дванайсет години — време, през което Върховният съд получи силна инжекция от консервативни стероиди.
В наши дни навременната размяна на самостоятелно придобита информация е почти равностойна. Смисълът на цялата идея е едната страна да не монополизира критично важни сведения и несправедливо да смаже другата страна в съдебната зала.
Обяснявам всичко това, за да стане ясно защо Еди беше подал молба до Каръдърс, която засягаше мен. Както вече няколко пъти отбелязах, когато работата опре до процедурните въпроси на правото, малцина можеха да се мерят с Еди.
По същество Еди настояваше да узнае каква е моята роля в изчезването на двамата му ключови свидетели. Той някак си беше надушил, че съм бил пребит по време на задържането си, и искаше да разбере дали не съм предприел лично отмъщение срещу тях. Намекваше, че е възможно да съм прекрачил границата на работата си по защитата и да съм лично забъркан в делото.
Законодателството има доста засукани правила за отношението на юристите към всички останали в съдебната зала. Да речем например, че адвокатът е женен за съдията, или пък спи със съдията, или със старшия съдебен заседател — тогава някой от тях явно трябва да си направи самоотвод. Това са комично очевидни случаи, но има и много други, които са доста по-хлъзгави. Така например, ако адвокат от защитата се сдобие с информация за ключов свидетел на другата страна, добита чрез държавна разузнавателна агенция, това също би могло да означава, че е необходим самоотвод или дисквалифициране.
Еди нямаше пряка информация за моите действия освен ловния си инстинкт, но в случая този инстинкт беше надежден. Беше стрелял в тъмното, но беше ударил нещо.
Откъде научих за това ли? Ами когато се върнах в хотелската си стая, на вратата й се мъдреше голяма червена лепенка. Почеркът беше на Катрин. Надписът гласеше: „В моята стая! Веднага!“
Хладното посрещане говореше предостатъчно. Тя отвори вратата, фиксира ме с ледено и намръщено лице, размаха молбата на Еди пред носа ми, след това се врътна и се запъти към един стол до прозореца. Отпусна се на него и зачака.
Прочетох молбата. Подозренията му бяха смътни, а някои подробности — прекалено далеч от истината, но самото питане на Еди означаваше, че възниква сериозен проблем. Казано с две думи, той искаше да узнае дали имам нещо общо с бягството на двамата му ключови свидетели. Това беше твърде широко определение. Прекалено широко, за да мога да се измъкна с увъртане.
Истината беше, че навярно наистина бях пресякъл някаква граница. Неволно, разбира се. Без да искам, се бях забъркал в контра-разузнавателната дейност на ЦРУ повече, отколкото бях очаквал, и междувременно се бях превърнал в играч от техния отбор.
— Е? — попита Катрин, след като предъвках молбата му.
— Ами… — отвърнах уклончиво.
Усещах как се изчервявам. Надявах се драскотините и ожулванията да го прикрият. Стори ми се, че атмосферата в стаята стана още по-хладна.
— Имаме ли проблем? — попита тя.
— Може би — признах.
— Разкажи ми — настоя тя.
Имаше правото да знае, наистина. Но аз, от своя страна, не можех да удовлетворя напълно оправданото й любопитство. Всичко, което засягаше случая „Бейлс — Чой“, беше строго секретно. Ако й кажех нещо и журналистите изведнъж накацаха пред вратата на Мърсър, ме чакаше затвор.
— Не мога — рекох простичко.
— Как ли пък не, Дръмънд! Ти си мой колега. Работиш за мен по това дело. Имам правото да знам всичко, което правиш.
— Именно поради това не мога да ти кажа. Ако споделя с теб информацията си, и ти ще бъдеш подложена на не по-малък риск от мен да бъдеш дисквалифицирана.
Не искаше да чуе точно това, но си беше самата истина. Ако я информирах какво бях научил за Бейлс и Чой, докато работех с ЦРУ и КЦРУ тя щеше да се възползва от плодовете на усилията ми.
Засега всички в екипа на защитата споделяха общото съмнение, че полицейският участък в Итеуон е прогнил. Споделяха и недоказаното предположение, че Чой и Бейлс са подправяли дела и са натопили нашия клиент. Мотивът им обаче все още си оставаше загадка. Може би се дължеше на омраза към Америка, както бях загатнал при едно от обсъжданията на стратегията ни. Може би беше антихомосексуална истерия, както беше предположила Али. А може би по този начин печелеха пари или пък се опитваха да повишат процента на осъдените по техните разследвания. Или пък просто бяха двама садистични, маниакални убийци, които искаха само да предизвикат кръвопролития и да се позабавляват славно.
Аз бях единственият, който знаеше истинските им мотиви, и това ме поставяше в ъгъла. Не можех да съобщя за тези мотиви в съда, а след молбата на Еди не можех дори да намекна за него на Катрин, без да я подложа на същата опасност от дисквалифициране.
Но както вече казах, тя не искаше и да чуе.
— Значи признаваш, че си участвал в подозрителни дейности?
— Нищо не признавам.
Разменихме си по един студен и дълъг поглед. После Катрин остро обяви:
— След един час имаме назначена среща с Каръдърс и Голдън.
— Забрави — отвърнах. — Ще разговарям лично с Каръдърс. Ще уредя въпроса, по един или друг начин.
— Така да бъде. Необходимо ли е да подготвям искане за замяна на един от колегите си?
— Идеята май не е лоша — признах тъжно.
След това продължих с известно неудобство:
— На полуострова има един-двама добри адвокати. Познавам един от Пусан. Страхотен е. Ще ти хареса. Ако искаш, мога да му позвъня, за да попитам дали е свободен.
Докато все още бъбрех глупости, тя се изправи и отиде до бюрото си. Застана с гръб към мен, взе някакви книжа и се зачете.
— Обади ми се да ми кажеш името на човека до три следобед, за да мога да подам искане до края на работния ден. А сега си върви, моля те.
Казано с две думи, бях уволнен.
Не помръднах от мястото си, а тя се опитваше да се преструва, че вече съм си тръгнал. Знаех, че ми е много ядосана за юридическия проблем, но освен това не съм съвсем умствено изостанал. Телефонното обаждане рано сутринта в стаята ми сто на сто имаше гаден пръст във всичко това.
Но точно както и по отношение на делото, не можех да призная какви бяха истинските ми връзки с Каръл Ким. Не можех невинно да кажа: „Виж сега, тя е агент на ЦРУ и двамата бяхме много заети с разкриването на най-голямата шпионска мрежа в историята на страната.“ Дори да ми повярваше, после Мърсър щеше ми откъсне топките.
Онова, което трябваше да направя, беше да оставя нещата такива, каквито бяха. Трябваше да се измъкна тихичко, с подвита между краката опашка. Но кой знае защо, не ми се искаше да го направя.
Потътрих крака и се прокашлях.
— Виж сега, за тази сутрин…
Отначало тя не отговори, все едно не беше ме чула. Чак когато стана ясно, че няма да се измъкна, тя промърмори:
— Какво за тази сутрин?
— Позвънила си в стаята ми около пет часа.
— Така ли? — попита тя, без да помръдва.
— Не е онова, за което си мислиш.
Катрин продължаваше да стои с гръб към мен и да чете книжата си:
— Не съм си мислила нищо. Дори не си спомням да съм ти звъняла.
— Хайде, хайде. Бях под душа. Отговорила ти е жена — попълних празнотите в паметта й.
Ненужно, разбира се. Но уязвената жена играе игрички и човек трябва просто да се остави на течението. Това е едно от основните ми житейски правила.
— Хммм — измърмори тя, като тонът й рязко се повиши с това „хм“, все едно искаше да каже: „Как е възможно да е нещо по-различно от онова, което съм си помислила?“