44
Проблемът се състоеше в това, че не знаехме кого да търсим. Дори не знаехме със сигурност дали той или тя, или те, ще бъдат там. Нещо по-лошо — аз бях единственият донякъде сигурен, че някой изобщо ще се появи.
Мисля, че Мърсър и Каръл Ким ми угодиха просто защото бях прекалено настоятелен. Или пък бяха решили, че съм се оказвал прав прекалено често, за да спрат да ми обръщат внимание точно сега. Когато един кон спечели първите две от общо три състезания, хората проявяват склонност отново да заложат на него.
Затова се озовах заедно с петима от шпионите на Бъз пред Синия дом, където се защурахме из тълпата, като отчаяно се опитвахме да засечем някого, който не изглежда на мястото си.
Проблемът беше, че никой не изглеждаше на мястото си. Или пък обратното — всички изглеждаха така, сякаш точно тук им беше мястото. Решавайте сами.
Някои от тях бяха южнокорейски държавни чиновници, които бяха дошли, защото от канцеларията на корейския президент им бяха наредили да са там и да накарат държавния секретар да се почувства популярен — все едно хората бяха готови да останат на улицата до късно вечерта само за да го зърнат. Имаше и безброй репортери. След като процесът на Уайтхол беше отложен, повечето от тях се намираха тук, за да убедят началниците си в телевизионните мрежи, вестници или списания, че продължават да откриват нови честни начини да изкарват заплатите си. Освен това присъстваха и онези искрено любопитни идиоти, чийто живот е толкова скучен, че биха отишли където и да е и биха чакали толкова, колкото е необходимо, за да зърнат на живо някоя знаменитост.
Един от тези любопитни идиоти беше висок около метър и деветдесет и имаше щръкнала коса — човек не можеше да я пропусне, защото стърчеше над тълпата. Учудих се, че видях Али с останалите, защото никога не ми беше хрумвало, че може да си пада по зяпането на знаменитости. Може би просто бе минавала оттам и беше решила да види за какво е тази суматоха.
Държавният секретар бе в сградата на вечеря с южнокорейския президент, тъй като трябваше да отпътува на следващата сутрин. Според това, което Бъз беше разбрал, вечерята трябваше да приключи в 9:15 часа, след което кавалкадата от автомобили щеше да се отправи към дома на министъра на отбраната Ли Юнг Ким. Там държавният секретар щеше да поднесе съболезнования и извинения от името на президента на Съединените щати и на американския народ по повод трагичната смърт на сина на Ли.
Не беше никак трудно човек да се сдобие с тази информация, тъй като графикът за последния ден от посещението беше публикуван от южнокорейските вестници. Нали разбирате — държавният секретар искаше южнокорейският народ да знае какво прави той. Искаше всяка негова стъпка да бъде следена от камери и журналисти. Искаше светът да види как третият по ранг човек от изпълнителната власт вечеря приятелски с южнокорейския президент през последния ден от визитата си, сякаш сериозният разрив в отношенията като по чудо беше преодолян. Искаше южнокорейският народ да го види как прави този типичен азиатски жест — да се отбие в дома на опечалените родители и да поднесе извинения и съболезнования.
Единственият проблем беше, че когато той и охраната му бяха планирали и публикували този график, не бяха знаели, че офицерът по протокола на алианса работи за Северна Корея.
Точно затова, заключих най-сетне, на Чой му е бил необходим Хари Елмор. Елмор беше имал достъп до плановете, свързани е визитите на важни личности. Знаел е какви са мерките за охрана. Бил е един от двамата или тримата души, които контролират достъпа до важните персони. Офисът му е печатал пропуските, получавал е исканията и е решавал кой може и кой не може да приближи на една плюнка разстояние от високопоставените личности. Дори ако събитието е под контрола на Държавния департамент, достатъчно би било Хари да се обади на колегата си по протокола в посолството и да каже, че му трябват двайсетина пропуска. Сигурен съм, че би ги получил. Като колеги те със сигурност са си правили услуги и замени като белгийски търговци на скъпоценни камъни.
„Ей, Хари, чувам, че мажоретките на „Далас Каубойс“ ще гостуват за повдигане духа на войската. Можеш ли да ми пробуташ трийсетина билета под масата?“ — „Няма проблем, Бил, но слушай, имам двайсетина корейски приятелчета, които страшно ме натискат, защото искат да бъдат забелязани в близост до нашия държавен секретар. Можеш ли да ми осигуриш пропуски?“
Бъз беше възложил на няколко от хората си да проверят списъка на всички, които бяха получили пропуски за влизане зад ограничителните въжета. Знаехме, че задачата е безнадеждна. Онзи, когото Чой щеше да изпрати да извърши мръсното дело, щеше или да е с фалшив паспорт, или с име, което нямаше да ни говори нищо.
Ето защо се ограничихме до онова, което правехме в момента. Мърсър изпрати свой човек да информира охраната на държавния секретар за подозренията ни, а останалите оглеждахме тълпата — търсехме познати лица или съмнителни действия.
Допълнителното усложнение беше, че ставаше дума за севернокорейци. Същите онези типове, които се разхождат с отровни ампули в кътниците. Професионалните охранители ще ви кажат, че всеки убиец, който е готов да се самоубие, има около 90 на сто шанс да успее. И това, общо взето, е вярно. Спомнете си убийството на Линкълн. На президента Гарфийлд. На Боби Кенеди и Джон Ленън. Всичките бяха извършени от хора, които бяха достатъчно луди да се доближат толкова до целта, че да пожертват шанса си да избягат или да оцелеят.
Както и да е, накрая се натъкнахме на Каръл и намерихме местенце, откъдето можехме да наблюдаваме тълпата и да си поговорим. Погледът й обхождаше тълпата.
— Нещо ме притеснява — каза тя.
— Какво? — попита шефът й.
— Защо им е на севернокорейците да убиват американския държавен секретар?
— Добър въпрос — рекох. — Наистина, защо им е?
Мърсър отвърна:
— Да, доста глупаво би било. Дори това да не доведе до война, ние никога няма да изтеглим и един американски войник от корейска земя, докато Северна Корея не се превърне в далечен спомен. А това е последното нещо, което биха желали.
Понякога, дори когато не се стараете, сами стигате до истината. Тя просто ви зашлевява в лицето.
Убиецът или убийците трябваше да бъдат хора, които никога няма да свържете със Северна Корея. Ако един южнокореец убие държавния секретар, тогава съюзът наистина щеше да се превърне в купчина боклук.
И не щеш ли, точно в този момент голяма тълпа демонстранти се изсипа иззад ъгъла и пое към нас. Викаха, крещяха и крачеха бързо. Вееха знамена, а повечето от тях носеха бели медицински маски на лицата си — от онези, които азиатците използват, за да предпазят дробовете си от смога или да скрият лицата си, за да не бъдат идентифицирани от полицията, когато се стигне до сблъсъци.
Беше девет и десет. Вечерята трябваше да свърши след пет минути. Демонстрантите очевидно бяха планирали пристигането им да съвпадне с отпътуването на държавния секретар от Синия дом. Искаха всичките онези камери и журналисти да видят, че символичната помирителна вечеря е фарс, че южнокорейският народ все още е разгневен за смъртта на Ли Но Те и иска престъпните американски войски да напуснат земята му.
От друга страна, общоизвестен факт е, че севернокорейски агенти и симпатизанти са проникнали дълбоко в студентските движения и профсъюзите и могат да предизвикат протест или безредици, когато поискат.
Погледнах към Бъз Мърсър и той отвърна на погледа ми, докато по телепатичен път разменихме по една ужасна ругатня. Някъде в тази тълпа от демонстранти навярно имаше един или двама души с пропуски, които им даваха право да преминат полицейските кордони.
45
Държавният секретар избра точно този момент, за да излезе целеустремено от Синия дом и да поеме между строения в две редици почетен караул към колата си.
Човекът, който беше планирал всичко това, беше проявил изключително чувство за избор на точния момент — да не говорим, че познаваше отлично методите за овладяване на тълпите, използвани от корейците. Тъй като нямаше подадена молба до градските власти за организиране на този протест, налице беше само един малък контингент полицаи за борба с безредиците в сини униформи.