Що се отнася до атентатора, той се оказа студент последна година от университета в Квангджу, на 160 километра южно от Сеул. Беше южнокореец до мозъка на костите си, роден и израснал в Квангджу — столица на една от южнокорейските провинции, известна със злостните си антиправителствени и антиамерикански настроения. Преди двайсет и две години баща му, както и много други жители на Квангджу, бил убит от южнокорейските войски, които брутално смазали голямо въстание в града. Според слуховете, витаещи в страната, войските нахлули в града да потушават въстанието по заповед и с насърчението на американското военно командване. Това не беше вярно, защото всъщност бяха изпратени от един разгневен и амбициозен военен диктатор, който след това изопачи фактите, за да отклони обвиненията, насочени към него. Но легендата продължи да живее. Хлапакът бил много активен в дейността на антиправителствените групи в университета. Бил известен като гореща глава и фанатик в омразата си срещу американците.
Бил перфектният изпълнител на тази задача. И точно затова го избрал Чой. Ако беше успял да убие държавния секретар, а Чой — да изчезне в тълпата и да избяга, щеше да изглежда, че южнокорейски екстремист е убил ключова фигура от американското правителство точно на стълбите пред двореца на президента.
Хлапакът навярно никога не се беше срещал с Чой. Навярно не е знаел, че работи за севернокорейците. Най-вероятно е бил вербуван от някого в студентските групи и му е било казано какво да прави, дали са му ръчната граната, а омразата го бе докарала пред двореца. Ако по някакъв начин оцелееше, за да бъде разпитан, светът пак щеше да бъде убеден, че държавният секретар е бил убит от разгневен южнокореец. И щеше да е вярно.
И един бог знае какво би се случило впоследствие с и без това застрашения ни военен съюз.
Що се отнася до Чой, той не успя да се измъкне. Издъхна от задушаване на същото място, където го бе ударила Али. Няма как човек да не се замисли за живота и за безбройните му съвпадения. Али да се случи пред Синия дом, да запази самообладание и да се втурне към нас, да избие пистолета на Чой от ръката му и да го убие — това беше просто удивително. Можеше да се нарече божа работа — сякаш той я беше превърнал в своята ръка на възмездието. Намерили Чой, докато разчиствали труповете — с изхвръкнали от орбитите очи и все още капеща от гърлото му кръв. Не изпитах никакво съжаление към него.
Съжалявах само за факта, че едно южнокорейско ченге ме беше видяло да вземам пистолета и да стрелям по някого. Това беше първото избумтяване, за което ви споменах. Тъкмо този куршум, който проникна в гърба ми точно до гръбначния стълб и ме прикова към бетона като пеперуда в хербарий.
Точно след този изстрел пред очите ми се спусна мрак.
46
Я да видим, дали ще познаете кого видях веднага щом дойдох на себе си?
Беше си истинско deja vu. Доктор Бриджис и аз се намирахме точно в същата стая, където го бях видял за последен път. Лежах по гръб на същото болнично легло, а той стоеше до мен, пак ми мереше пулса и пак записваше нещо в медицинския картон. Обзалагам се, че дори е бил същият картон.
— О, господи — измърморих.
Той се изкикоти.
— Ей, ти пак стана герой!
После вдигна последния брой на „Хералд Трибюн“ пред лицето ми. На първа страница се мъдреше тлъстото уводно заглавие „Героят без късмет“. Някакъв циничен репортер яко беше раздул факта, че човекът, който беше спасил живота на държавния секретар, а може би и целия съюз за награда беше прострелян от някакво корейско ченге.
Все едно пък подобно нещо се случва за пръв път, помислих си.
Доктор Бриджис дръпна вестника, вдигна пръст пред лицето ми и пак направихме упражнението с проследяването. После той отбеляза с крайно лекарски тон:
— Куршумът е преминал на милиметри от гръбначния ти стълб. Извадил си късмет.
— Какъв късмет по-точно?
— Е, все пак не ти е строшил гръбнака, нали? — обясни той, без да откъсва поглед от картона ми.
— Да, сигурно може и така да се каже.
— Виждам, че и преди са те стреляли, значи знаеш какво следва. Ще се повозиш на инвалидна количка, а после ще трябва да използваш бастун. Но след малко физиотерапия пак ще станеш почти както трябва.
Сигурно трябваше да изпитам облекчение, но ако някога ви се е случвало да минавате през физиотерапия, сигурно знаете, че не е най-приятното преживяване. А по отношение на физиотерапията военните болници са нещо като нацистките лагери по отношение на хармонията между расите в Европа от средата на двайсети век.
— Почти както трябва? — изръмжах. — Защо почти?
Той се изкикоти.
— Защото ти поначало не беше съвсем както трябва. Аз съм лекар, а не автомеханик. Не можеш да очакваш да излезеш оттук с тунинг.
Още една от брадатите шеги, на които само докторите се смеят. Нищо чудно, че ръководството на болницата държеше този тип в дъното на сградата, скрит от останалата част от човечеството.
Той закачи картона на една кукичка и обяви:
— Отвън чака някаква жена. Всъщност тя ме накара да вляза и да те събудя. Опитах се да й обясня, че имаш нужда от почивка, а тя каза, че по-добре от мен знаела от какво имаш нужда.
— Как изглежда? — попитах предпазливо.
Той сви рамене.
— Какво пък трябва да означава това? — казах.
— Направо ме побърква, откакто те докараха. Каза ми, че ако не оцелееш, ще ми счупи врата. И наистина смяташе да го направи. Ужасна жена.
Той се извърна и излезе. Миг по-късно вратата с трясък се отвори отново и в стаята нахълта живото торнадо, уникалната и неповторимата Имелда Пепърфийлд.
Тя ме изгледа и изсумтя няколко пъти.
— Нали знаеш, че не бива да си тук? — осведомих се.
— Естествено, че знам.
Опитах се да се намръщя, но вместо това се усмихнах.
— Боли ли? — попита тя.
— Изобщо не — признах си честно. — Според мен са натъпкали толкова болкоуспокояващи в кръвоносната ми система, че можеш да ми откъснеш ръката и пак няма да усетя нищо.
Тя кимна няколко пъти, после рече:
— Справи се адски добре, майоре.
Ако познавате Имелда Пепърфийлд малко по-добре, ще знаете, че да чуете комплимент от нея е като да се натъкнете на водопад в пустинята. Казано с други думи, това не се случва много често. И когато стане, не се преструвайте на срамежливи и не омаловажавайте заслугите си. Радвайте се на момента.
Аз светнах като дете идиотче, а тя взе, че се протегна и ме потупа по главата. Все едно бях някакъв домашен любимец, а тя беше гордият ми собственик. После Имелда се настани на ръба на леглото.
— Отстранили са те от делото — съобщи тя, като потвърди това, което вече знаех.
— Имаше конфликт на интереси — отвърнах, тъй като очевидно не можех да кажа истината дори на нея.
За разлика от мен тя все още беше част от екипа на Катрин и не можех да рискувам да изключат и нея.
— Процесът започва утре — осведоми ме тя.
— Искаш да кажеш, че вече е понеделник?
— Аха. Така са те натъпкали с лекарства, че проспа съботата и неделята.
Вторачих се в отсрещната стена и цялото ми задоволство от факта, че се бях превърнал в герой, изведнъж се изпари.
— Отидох да видя капитан Уайтхол — каза Имелда.
— Наистина ли?
— Изглежда, някой го е пристрастил към хамбургерите и бирата, така че сега е в абстиненция.
Разбрах, че Катрин й беше казала за това. Представих си как Имелда се разправя с главореза тъмничар на Уайтхол. Навярно дори не се е наложило да го подкупва с бутилка „Джони Уокър“ син етикет. Навярно му е обещала, ако я пусне с контрабандната й стока, да не му откъсва ушите.
Във всеки случай попитах:
— Е, и какво мислиш?
Тя прехапа устни за миг.
— Момчето е решило за себе си. Ако бъде осъден, ще намери начин да се самоубие. Прочетох го в очите му. Ще го направи.