На шестия ден дойде официален куриер на Държавния департамент и ми връчи написано на ръка писмо от самия държавен секретар, в което ми благодареше, че съм му спасил живота, и ме канеше на вечеря, след като изляза от болницата. Мислех си да му отвърна с бележка, в която да му кажа, че съм доста зает и не знам дали ще намеря време. Но това трая само една наносекунда. Как ли пък не — ще отказвам безплатна кльопачка! Освен това ми се щеше да споделя със секретаря възгледите си за света, а след като му бях спасил живота, щеше да му се наложи да ме изслуша най-учтиво. Колко пъти на човек се пада такава възможност?
Няколко дни по-късно получих много мило писмо от Томи Уайтхол, в което най-сърдечно ми благодареше за всичко, което бях сторил. Не бих казал, че се бяхме опознали много, а и отношенията ни определено бяха белязани от неудобство, ако това е най-точната дума. Въпреки това той ми допадаше. Смятах също така, че е адски добър офицер. Ако все още бях в пехотата и ми предстоеше да вляза в битка, бих искал някой като Томи Уайтхол да ми пази гърба.
Няколко дни по-късно получих също тъй мило писмо и от Али, в което се казваше, че наистина й било приятно да работи с мен и се изразяваше надежда, че съм добре. Съобщаваше ми адреса и телефонния си номер, в случай че се нуждая от нещо. А аз реших, че едно от първите неща, които щях да направя, след като се измъкна от тази адска дупка, ще бъде да я намеря и да я поканя на вечеря. Тя наистина не беше от типа жени, които обикновено каня на вечеря, тъй като беше възвисочка за мен, а и с онази нейна щръкнала коса щяхме да предизвикаме доста странни погледи, но ако оставите това настрани, честта и удоволствието щяха да бъдат изцяло мои.
Мария и Али, а и Уайтхол и всичко, свързано с това дело, ме накараха да се замисля по-дълбоко за това дали на подобни хора трябва да се разреши да служат открито във войската. Всъщност защо не? Нима тази страна наистина е толкова богата на патриоти, че може да си позволи да отблъсне онези американци, които са готови доброволно да пожертват няколко скъпоценни години от живота си, за да й служат? И я почакайте, да сте чували някой да се оплаква, че се събират данъци от гейовете, които открито признават, че са такива? Нали?
От друга страна, не съм толкова сигурен, че ние, хетеросексуалните, можем да се справим с такава ситуация. Може би това е наш проблем, а не техен. Но си остава проблем.
Имелда също се отби да ме види няколко пъти. Донесе ми пощата, както и шише с рициново масло, което според нея лекувало всичко. От време на време е ужасно старомодна. Третия път седна на леглото ми и ме нахока да престана да се преструвам на болен и да се връщам на работа. Никога не би си го признала, но знаех, че й липсвам.
Ами самата Имелда? Наистина ли беше лесбийка? Не, не мисля. Предполагам, че просто се беше опитала да пусне свежа струя въздух в задръстения ми мозък. Ако добре познавате Имелда, ще знаете, че тя няма нищо против да изиграе някоя сценка, когато това е в нейна полза. Като последния път, когато ме беше посетила в болницата в Корея. Всъщност не проверяваше как съм. Беше дошла да накара доктора да ме събуди, за да ме накара да се почувствам гузен и да направя последно усилие да спася Томи Уайтхол. Нали разбирате, Имелда си е такава. Прави всичко възможно работата да бъде свършена. Стара пушка, както се казва, чак до армейските си зелени долни гащи. И ако смятате Катрин за лукава, Имелда може да я бие на шах и насън.
Един ден си пуснах телевизора и какво да видя — министърът на отбраната на Северна Корея беше на посещение в Южна Корея и всички участници във всички коментарни предавания се надпреварваха да изразяват учудване от неочаквания пробив в отношенията между двете непримиримо враждуващи страни. Наричаха го истинско чудо, но то изобщо не беше такова.
Искам да кажа, че Северна Корея е изолирана, разорена, с милиони гладуващи и нещастни хора и независимо колко е упорита, всеки идиот може да разбере, че не й остава много, преди да се промени. Мисля си, че заговорът на Чой беше последният опит да стане по тяхному. И ако беше успял, севернокорейският министър на отбраната пак можеше да е на посещение в Южна Корея, но начело на тримилионната си армия. Разбира се, няма никакви гаранции, че в крайна сметка няма да стане точно така, но вероятността за това като че ли рязко спадна.
На втория ден от четвъртата ми седмица, точно когато си мислех, че ще се побъркам от отегчение, зърнах първата искрица надежда за спасение. Тя влезе с пружинираща стъпка в стаята ми, облечена в обичайния си раиран костюм с панталон, с доста издута торба под мишница. Първо не каза нищо. Грабна един стол и го постави под дръжката на вратата, представете си, за да я барикадира.
Аз се изправих до седнало положение и свенливо придърпах чаршафите към гърдите си, а тя приближи и се настани на края на леглото ми.
— Здрасти, Атила.
— Здравей, Лунатичке — усмихнах се.
— Чакай да видиш какво ти нося — ухили се тя.
После бръкна в торбата и извади… Познайте какво! Огромна бутилка „Джони Уокър“ — син етикет. Няма майтап, не бях виждал по-голяма бутилка, при това пълна догоре с онази славна, изгаряща гърлото златиста течност. Реших, че трябва да й е струвала поне пет-шестстотин долара. Разтърках очи и се вторачих в нея.
— Давай — каза тя и протегна бутилката към мен. — Не можех да си позволя такъв подарък при моята заплата, но Организацията реши, че заслужаваш компенсация за допълнителните си разходи.
— Господи, не знам… — поколебах се. — В армията има много строго правило да не се приемат подаръци на стойност над петдесет долара. Още повече, от организация като вашата…
После грабнах бутилката от ръката й.
— Разбира се, когато става дума за компенсиране на легитимни разходи, тогава нещата са съвсем различни. Сигурен съм.
Бързо отвъртях капачката и ударих една дълга глътка. Очите ми щяха да изскочат от орбитите си, а гърлото ми сякаш бе обхванато от пожар.
— Къде е Томи? — попитах, когато отново можех да говоря.
— У дома си, в отпуск.
— Аха. Ще остане ли в армията, или ще напусне?
— Още не е решил. Изпитва известно огорчение. А и знае, че ако остане, ще го следят на всяка крачка.
— Да, трудно решение. Сигурно смята да поговори за това с вашите, нали?
Не се случва често човек да изненада Катрин Карлсън, но този път я сгащих. Ама наистина! Тя отметна глава и зяпна.
— Знаел си, че ми е брат?
— Да, по дяволите — уверих я аз. — През цялото време.
— Лъжец!
Свих рамене. Разбира се, трябваше да се сетя още когато Ърни, старият съквартирант на Уайтхол от кадетските им години, ми беше казал за снимката. Това трябваше да е снимка на сестра му. Или пък можех да забележа приликата, когато бяха един до друг в килията. Но не се сетих. Не и докато не ги видях през обектива на камерата.
— А ти защо не ми каза?
— Не можех.
— Защо? Може би щях да бъда по-чувствителен. Може би нямаше да говоря глупости толкова много пъти.
— Ти? Чувствителен? Господи, Дръмънд, не ме разсмивай.
— Е, можеше поне да опиташ.
— Добре де, спазвах едно старо семейно обещание.
— Разкажи ми.
— Когато Томас постъпи в „Уест Пойнт“, накара цялото ни семейство да стои настрана.
— Защо? Срамувал ли се е?
— Може би малко, но ние не се засегнахме. Решихме, че той всъщност се срамуваше от армията, от нейната ограниченост. Армията не би ни одобрила.
— Защото родителите ви са хипита ли?
— Определено. Но когато Томас порасна, и той не одобряваше начина им на живот. Не беше за него. Спомняш ли си онзи стар телевизионен сериал „Семейни връзки“?