Дженсън злобно ме гледаше, защото беше очевидно, че някой е обяснил неудобните подробности около ССВ на Катрин, а аз, така да се каже, бях най-вероятният заподозрян.
— Мис Карлсън — започна Брандуейт със снизходителен и търпелив тон, — аз определено разбирам позицията ви. Дори споделям вашето съчувствие. — Но — продължи, като толкова наблегна върху това „но“, че то заехтя като Големия каньон — когато една от страните по международен договор обяви, че вече няма да го съблюдава, няма какво да направим.
Катрин се наведе напред със свирепо изражение.
— Глупости. Ще ги принудите да се съобразяват. За бога, ние сме тези, които ги защитават от лошите. Това е доста силен аргумент.
— Нещата не стават така — настоя Брандуейт.
— Тогава ги направете да стават.
— Не бих могъл, дори да исках. Позицията ми по въпроса е одобрена както от Държавния департамент, така и от Съвета за национална сигурност. Ситуацията бездруго вече е достатъчно радикализирана. Не искаме да правим нищо, което допълнително да раздухва огъня. Уайтхол ще бъде предаден на корейците до пет часа следобед.
— Не, няма. Ще подам протест и ще блокирам това решение — заплаши Катрин.
— Пред кого ще протестирате? — попита Брандуейт, като едва криеше усмивката си.
— Какво искате да кажете с това „пред кого“?
Временно управляващият посолството се облегна и кръстоса крака. Прокара пръсти по идеалния ръб на вълнения си панталон и се наслади на блясъка на модните си обувки.
— Пред кого ще протестирате? Намираме се в Южна Корея, а не в Съединените щати. Ако подадете протест пред военния трибунал, мога да ви гарантирам, че ще го отхвърлят още преди обяд. Ако го подадете пред корейците, те просто ще ви се изсмеят.
Дженсън енергично кимаше в знак на съгласие, а тъй като бе юридическият консултант на главнокомандващия, Брандуейт очевидно не говореше пълни глупости.
Катрин погледна въпросително към Кийт, който сви рамене, и едва след това умолително обърна големите си зелени очи към мен.
Бих могъл и навярно трябваше да се престоря, че не съм я видял. Вместо това попитах:
— Мистър Брандуейт, какво точно е споразумението ви с южнокорейското правителство? С кого е сключено и какви отстъпки сте направили?
Брандуейт кимна към Дженсън да поеме щафетата.
— Вече се съгласихме да предадем Уайтхол в техния арест, докато започне процесът — каза полковникът. — След около час генерал Спиърс ще се срещне с Чуй Мун Сонг, министъра на правосъдието, за да информира корейците, че освен това официално сме съгласни да им преотстъпим правото да съдят Уайтхол.
— Само Уайтхол ли? Ами Моран? Джаксън?
— Ъъъ, не. Само Уайтхол. Южнокорейците не са поискали другите двама. Техните престъпления са възмутителни, но определено не са толкова ужасни.
— Имало ли е досега друг случай, в който сме се съгласявали да преотстъпим правото си на военен съд на корейците?
— Случаят е уникален. Знаете как действат законите, майоре. Прецедентите са водещи, но не и обвързващи. Всяко дело се решава според собствената му същност.
— Споразумението реципрочно ли е?
Изражението на Дженсън бе напълно безстрастно.
— Какво имате предвид?
— Има ли quid pro quo? Вие предавате Уайтхол, а в замяна под наша юрисдикция остават други затворници? Да не би да използваме случая, за да търгуваме с хора?
Брандуейт бързо положи длан на коляното на Дженсън и взе думата:
— Господин майор, както знаете, дипломатическите разговори между американското правителство и правителството на Република Корея са строго конфиденциални. Просто не можем да ви кажем какво сме обсъждали.
— Така ли?
— Така — отвърна той съвсем твърдо.
— Можете ли поне да разкриете кой е преговарял с южнокорейците?
— Разбира се. Аз. И полковник Дженсън, който бе толкова любезен да участва като мой сътрудник в преговорите.
„Сътрудник в преговорите“? Откъде ги изкопават тези момчета?
Но аз не попитах това. Друго попитах:
— Значи сте били само вие и полковник Дженсън?
Полковникът понечи да отвори уста, но Брандуейт го накара да замълчи с бърз, отсечен жест. Сериозна грешка от негова страна.
— Точно така, господин майор. Имаше и стенографи, но полковникът и аз бяхме основните действащи лица в това усилие.
— Добре, тогава всичко е точно и ясно.
— Кое е точно и ясно?
— Кого ще обвиним официално.
— За какво?
— За възпрепятстване на правосъдието и за участие в престъпен заговор за лишаване на клиента ни от гражданските му права. Както и за нарушаване на конституционните права на нашия клиент.
Лицето на Брандуейт се сгърчи. Той потупа фризираната си коса без нито един бял косъм и се вторачи в мен.
— Дръмънд, аз съм временно управляващ посолството, а вие сте офицер с нисък чин. Ако се осмелите да ме заплашвате, ще говоря с генерал Спиърс да ви предаде на военен трибунал.
Мигновено се престорих на засрамен.
— Мистър Брандуейт, моля да ме извините. Моля ви. Не знам какво ми стана.
Ъгълчетата на устните му трепнаха. Не чак дотам да се усмихне, но в тази посока. После обаче добавих:
— Проблемът е, че нещо бъркаме кой какъв е. Аз не съм просто офицер от въоръжените сили, но и адвокат. Освен това съществува огромна разлика между заплаха и обещание. Понякога човек трябва да се вслушва по-добре, но това определено не беше заплаха. Нали така, мис Карлсън?
— Съвсем правилно — потвърди тя точно навреме. — Бих го нарекла услуга, Брандуейт. Той ви дава възможност да предупредите служителя си за връзки с обществеността за съобщението, което ще направя на пресконференцията. Смятам да я свикам веднага след като напуснем вашия кабинет.
— Няма да се поддам на заплахи!
Брандуейт изгледа свирепо първо нея, после Кийт, след това мен и накрая Дженсън, чиято единствена вина в случая беше, че е юрист като нас. Виновен по подразбиране, един вид.
— Точно така. Той няма да бъде заплашван — повтори високо и ядно Дженсън, като се опитваше отново да си спечели благоволението на дипломата. — Освен това вие блъфирате. Не можете да съдите държавен служител, който защитава интересите на американското правителство.
За моя голяма изненада в този момент се намеси Кийт:
— Господин консултант, моята специалност е да съдя федерални служители. Така си изкарвам хляба. И мога да добавя, че се справям доста добре. Това, което особено ми харесва в настоящия случай, е, че не само ще спечеля много пари и от двама ви, но и ще ви дам под съд за престъпно поведение. Вие сам го казахте. Би трябвало да действате в защита на интересите на американското правителство.
— Точно това правим — настоя Дженсън.
— Не. Вие влизате в заговор с чуждо правителство, за да лишите един американски военнослужещ от най-елементарните му права. Просто и ясно. И тъй като лично ви уведомих за същността на нещата, вече не можете да използвате непознаването на закона за извинение.
Кийт се наведе напред като хищник и ги облъчи с лукава усмивка.
— Ако се съди по фактите, защитата на нашия клиент и бездруго ще бъде трудна работа. Нямахме никакви шансове да спечелим, нали? Така поне успяваме да спасим нещичко. Офицер, заподозрян в хомосексуалност, ще влезе в юридическата история и като първия военнослужещ, предаден за съд на южнокорейците. Твърде жалко за Уайтхол, че трябва да изиграе ролята на мъченик и прочие, но не беше ли казал Робеспиер, че човек не може да направи омлет, без да строши няколко яйца?
Не бях особено доволен, че Кийт разшири темата от съдбата на клиента ни до общия проблем, но преди да се замисля по-нататък, Катрин пое щафетата от него.
— Ще ви направим доста известни вас двамата — рече тя и също се наведе напред.
Точно така си беше. Щяха да ги накълцат на кайма и Дженсън, юристът, очевидно пръв го осъзна, защото лицето му почервеня като преди апоплектичен удар, сякаш кръвта всеки миг щеше да потече от ушите му.