— Вижте какво, госпожице — той замахна с пръст към Катрин, — ние не сме си изсмукали всичко това от пръстите! Този ход беше одобрен от Съвета за национална сигурност!
Катрин се усмихна.
— Не ме интересува, дори Дядо Коледа да ви е дал одобрение, тъпанар такъв. За мен вие сте просто двама държавни служители, които получиха предупреждение. Ако предадете капитан Уайтхол, ще ви изпържим живи.
След всичко това можехме да продължим да си седим там и да се замеряме с обиди, но май нямаше смисъл. Вече бяхме изяснили позициите си, затова всички станахме и се запътихме към вратата. Но точно преди да излезем, Дженсън ме сграбчи за ръкава и ме дръпна назад, за да ми просъска нещо кратко и люто. Ето какво гласеше то:
— Не ми харесваш, Дръмънд! Заради тази история направо ще ти го начукам!
В никакъв случай не бих могъл да кажа, че изтънчеността беше най-силната му черта.
Докато пътувахме обратно, не обелихме нито дума, защото шофьорът ни беше от военната полиция, а в това дело поверителността беше жизненоважна. Толкова бях вбесен, че не ми се говореше.
Бях бесен на Катрин, че ме въвлече в цялата история. Бях бесен на армията и на генерал Спиърс, че ме натопиха да й помагам. Както и на Кийт, че отмести темата на спора от Уайтхол и неговите права и я насочи към каузата на гейовете.
А знаете ли на кого бях най-ядосан? На човека с голямата уста.
Защо ми трябваше да заплашвам временно управляващия посолството? Защо трябваше да се втурвам и да си пъхам главата в устата на лъва? Знаех отговорите на тези въпроси, но не се гордеех особено с тях.
Опитвах се да впечатля крехката госпожица първенец на нашия випуск, която ме беше подлъгвала и подигравала в продължение на цели три години. Опитвах се да докажа, че мога да бъда по-нахален и агресивен юрист от нея.
Е, засега се справях.
5
Отидохме направо в стаята на Катрин, но там нямаше никого. Заварихме само съобщение, че във фризьорския салон на хълма до хотела ни очаква голяма изненада.
Когато пристигнахме там, три чиновнички в бойни униформи мъкнеха кашони и компютри, сгъваеми маси и столове и превръщаха салона в импровизирана юридическа кантора. В ъгъла стоеше нисичка и възпълна цветнокожа жена с кръгло пухкаво лице, което по някакъв невероятен начин успяваше да изглежда по-твърдо от стомана. Изстрелваше команди към всички, размахваше ръце и крякаше, за да надвиха останалите.
Едва не се втурнах да я прегърна, но, естествено, не го направих. Рискувах да ме зашлеви, дори ако само й намигнех. Катрин и Кийт набързо огледаха обстановката и останаха поразени. Затова се намесих:
— Сержант Пепърфийлд, бихте ли се приближили, за да ви представя.
Тя ни изгледа така, сякаш досега не бе забелязала присъствието ни — чиста проба блъф, защото нищо, което се случва в радиус от петнайсет километра около Имелда, не може да убегне от вниманието й. После подръпна униформените си панталони, смъкна очилата на носа си, изсумтя веднъж-дваж, сякаш я затруднявах по най-неприятен начин, и най-сетне се заклатушка към нас.
Катрин изучаваше униформата й.
— Катрин, Кийт, това е старши сержант Имелда Пепърфийлд, най-добрият юридически сътрудник в американската армия. Тя ще ръководи канцеларията ни.
Имелда закова точно пред Катрин и двете се вторачиха една в друга за промеждутък, който за страничния наблюдател изглеждаше цяла вечност, но всъщност навярно продължи около половин секунда. Беше от онези крайно специфични погледи.
— Радвам се да се запозная с вас — рече Катрин и протегна ръка.
Имелда я сграбчи и изръмжа:
— Няма да допусна никой от вас да ми се пречка в краката с юридическата си диплома, ясно ли е? Тук се разпореждам аз и става онова, което аз кажа. Тази канцелария е моята крепост. Не го забравяйте!
— Добре — отвърна Катрин.
— Ако имате нужда от нещо, само ми кажете. Старата Пепърфийлд ще ви го достави.
— Добре — повтори Катрин.
Точно в този момент начумерената Мария и амазонката Али нахлуха в офиса откъм задната врата. Мария, представете си, се усмихваше. Беше доста глуповата усмивка, но несъмнено изразяваше щастие.
— Видяхте ли какво направи тази жена? Тук сме от единайсет дни и не можахме дори да получим пряка телефонна линия. А тя пристигна преди два часа и вече ни е уредила помещение, шест телефонни линии и пет компютъра!
— И три коли — изчурулика Али. — С шофьори.
— Чудесно — рече Катрин. — Не искам да прозвучи неблагодарно, но дали фризьорският салон беше най-добрият вариант?
Имелда пристъпи от крак на крак.
— Дадоха ни това помещение, защото всички корейци, които работят тук, в момента стачкуват.
— И защото е фризьорски салон, а ние сме хомосексуалният екип от адвокати? — попита Катрин.
— Пет пари не давам — изсумтя Имелда. — Има още три помещения отзад, климатици, тоалетни и безброй електрически контакти.
— Права си — съгласи се Катрин и облъчи Имелда с топла и горда усмивка. — Направо е чудесно.
Имелда засия като щастливо хлапе. Усмивката й се разтегна от едното до другото ухо.
Аз пък останах изумен. Пред очите ми разцъфваше една красива любов. Държаха се като най-добри приятелки, тупаха се по гърба и се хилеха като глупачки. А аз изобщо не възнамерявах нещата да се развият така. Имелда Пепърфийлд беше най-начумерената, най-чепатата личност, която Господ е създал на тази красива земя. И една от най-умните. Преструваше се на зле образована чернокожа жена от затънтения Юг, с което някак си успяваше да заблуди всички. Не и мен обаче. Беше по-лукава от всеки адвокат, когото познавам, и почти толкова образована. Имаше магистърска степен по английски и втора по наказателно право.
Но старателно прикриваше всичко това, защото като повечето волнонаемни професионалисти в армията знаеше, че корабът ще плава по-гладко, ако офицерите на горната палуба чувстват под краката си стабилна основа, за да продължават да се перчат като петли.
Озадачено се вторачих в Имелда, а тя ми отвърна свирепо. Катрин прекъсна пантомимния ни сблъсък, като обяви:
— Решили са да предадат Уайтхол на корейците в пет часа днес следобед.
Усмивката върху личицето на Мария се стопи, а Али огледа стаята с такова изражение, сякаш търсеше нещо за хвърляне или трошене или някого за убиване. Двете наистина бяха странна двойка, абсолютни противоположности — едната висока, другата ниска; едната шумна и нахална, другата тиха, вглъбена и… ами, намусена. Не че разбирах нещо от хомосексуални отношения, но какво, по дяволите, намираха една в друга?
Както и да е, намесих се:
— Няма страшно.
— Защо? — попита Катрин. — Смяташ ли, че ги изплашихме дотолкова, че да не го направят?
— Мисля, че точно в момента говорят по телефона с Вашингтон. И двамата са се подмокрили от страх. Брандуейт е амбициозен тип, който би искал един ден да стане истински посланик или помощник, заместник или какъвто и да е там на държавния секретар. А полковникът с дебелите устни си мечтае за генералски звезди. Рекламата, която им предложи безплатно преди малко, едва ли ще подпомогне развитието на кариерата им.
— Тогава да им подгреем задниците — озъби се Катрин. — Али, обади се на Карсън от „Таймс“ и на Милгру от „Поуст“. Кажи им, че искам да се срещнем незабавно.
Али понечи да хукне, но аз бързо я спрях:
— По-добре недей.
— И защо не?
— Защото не бих искал да създаваме впечатлението, че тичаме да се оплачем на пресата всеки път, когато не стане на нашето.
— Глупости — сопна се Мария. — Ти просто не разбираш.
— Какво не разбирам? — попитах подигравателно.
— Че пресата е най-доброто ни оръжие. Системата е срещу нас и използването на медиите е единственият начин да поизравним условията на терена.
— Вижте какво — казах възможно най-снизходително. — Знам, че всички сте настроени против военните, но аз не съм. По някакво стечение на обстоятелствата точно при тях си вадя хляба. Армията не е перфектна, но е много по-добре устроена, отколкото си мислите.