Катрин и кликата й подигравателно завъртяха очи към тавана.
— Дръмънд — каза Катрин с онзи тон, който хората пазят за абсолютните кретени, — ти си човекът, който не разбира. Идваш от другата страна на барикадата. Нямаш представа как играе вашата страна.
— Грешиш. Аз все още съм от другата страна. И знам точно как играем.
Катрин понечи да каже нещо, но аз я прекъснах:
— Освен това, както казва майка ми, добрата заплаха е като добрата пържола: трябва да я оставиш да покисне в марината. Дай им три часа и след това си гукай колкото искаш с приятелчетата си от четвъртата власт.
Катрин, Али, Кийт и Мария се сгушиха в единия ъгъл и започнаха да спорят. Аз определено не бях добре дошъл в групичката им. Определено не бях част от екипа. Минаха две минути, преди да стигнат до някакво съгласие и Катрин да се върне пред мен.
— Добре, ще изчакаме — рече тя. — А междувременно трябва да се запознаеш с нашия клиент.
Сякаш бях толкова глупав, че да не се сетя какво се крие зад това. Тя и останалите смятаха, че е твърде лесно да изтъргувам съдбата на нашия клиент, след като не съм го виждал нито веднъж и поради това не съм развил емоционалната връзка, която често се формира между адвокатите и техните клиенти.
Правеха обаче сериозна грешка. Истината е, че навярно бях по-снизходителен към него именно защото още не се бяхме запознали. Като се имат предвид престъпленията, в които бе обвинен, по-скоро се притеснявах дали ще успея да го защитавам безпристрастно, ако наистина съм убеден, че ги е извършил.
Все пак нямаше начин да им откажа, затова последвах Катрин и Мария, които излязоха от хотела и се настаниха в една от колите, осигурени от предателката Имелда.
Трябваха ни само десет минути, за да стигнем до гарнизонния арест на базата — старо, сиво, едноетажно панелно здание, доста малко и оборудвано със стандартната черна метална мрежа на прозорците. В приемната се появи един армейски капитан с отличителни знаци на военната полиция и ни съпроводи през тежка метална врата, а след нея и по къс коридор с по пет-шест килии от всяка страна. Като всяко армейско помещение, и това беше безукорно чисто. Миришеше на дезинфектанти, както и на пържен бекон. Капитанът ни обясни, че арестуваните току-що са обядвали. Ясно беше какво са яли.
Стигнахме до края на коридора и спряхме пред последната килия вдясно. Вратата бе стоманена и капитанът почти цяла минута търси ключа, с който да я отвори. Аз нервно крачех напред-назад, защото не знаех какво да очаквам. Очаквах най-лошото, естествено. Обвиненията в убийство, изнасилване и некрофилия бяха възможно най-ужасяващите. Започнаха да ми се привиждат кадри от филма „Мълчанието на агнетата“.
Вратата най-сетне се отвори и аз видях мъжа, който лежеше на желязната койка в дъното на килията. Той бавно се изправи и ни доближи, протегнал дясната си ръка.
Изглеждаше млад, може би на двайсет и девет-трийсет години, с късо подстригана черна коса и дълбоки зелени очи, гъсти вежди и дълъг прав нос, яки челюсти и тънки устни, които създаваха впечатление, че не е особено щастлив. Изглеждаше и доста здрав — със стройно, изваяно тяло, от онези, които се получават само чрез редовно спазване на режим от вдигане на тежести и продължителни кросове.
— Катрин, Мария, радвам се да ви видя — рече той и се ръкува с двете.
— Съжалявам, че не можахме да дойдем по-рано — каза Катрин. — Веднага щом узнахме, хукнахме към посолството, за да се опитаме да променим решението.
— Успяхте ли?
— Още не знаем. Постреснахме ги, но е трудно да се каже как ще се развият нещата.
Последва един смущаващ миг, в който Уайтхол ме гледаше с очевидно неразбиране. Най-сетне Катрин рече:
— Томас, това е майор Шон Дръмънд. Сигурно помниш, че се канех да уволня военния адвокат, предоставен от командването, и ще поискам друг по мой избор. Ето, това е той.
— Приятно ми е да се запознаем — каза Уайтхол и отново протегна дясната си ръка.
Поколебах се само за миг, преди да я стисна, но достатъчно дълго, за да схване посланието ми. После смотолевих нещо нечленоразделно, което би могло да се изтълкува като „На мен също“ или като „Повдига ми се от теб“. Което си изберете.
Уайтхол се отпусна на леглото. Катрин и Мария чевръсто се настаниха до него. А аз? Подпрях се на стената, тъпанарски изолиран от останалите.
Но не свалях очи от клиента си. Първото ми впечатление за него се беше оформило в мига, в който узнах подробностите за престъплението му, и исках да го свържа с физическото му присъствие. Униформата му беше безупречно изгладена, а ботушите му блестяха, сякаш ги лъскаше двайсет часа в денонощието. Може и точно така да беше; какво друго ти остава да правиш, когато си затворен в килия? Емблемата на яката му показваше, че е офицер от пехотата, а пръстенът с голям рубин на средния пръст на лявата ръка пък издаваше, че е завършил военна академия. Изглеждаше като модел на идеалния млад офицер: хубав, здрав и безупречно чист.
Но не беше модел за офицер. Беше човек, който изнасилва трупове.
— Е — попита Уайтхол, като също ме оглеждаше внимателно от глава до пети, — откъде идвате, господин майор?
— Служа в един съд близо до Вашингтон. Апелативен съд.
Това беше лъжа, но си имах причини да го подвеждам.
— Защитавали ли сте досега обвинени в убийство?
— Няколко пъти.
— А в изнасилване?
— Много.
— А в некрофилия?
— Не. Никога.
— Тогава имаме нещо общо.
— Наистина ли? И какво е то, капитане?
Отговорът ми си беше доста неприязнен — мислех си, че нямам нищо общо с него, освен може би това, че и двамата служим в армията. А, и двамата бяхме мъже. Е, той поне донякъде беше мъж. Един вид.
— Никога не съм бил обвиняван в некрофилия — поясни той с горчива усмивка.
— Завършили сте „Уест Пойнт“, така ли? — попитах, като изобщо отказах да коментирам предишното изречение.
— Випуск 93 година.
— Гей ли сте? — попитах направо.
Това хвърляне с главата напред беше стар адвокатски номер. Приложих го, защото подозирах, че няма да си признае, а исках да видя как се изчервява, заеква или прави някакъв неволен жест или гримаса, с който ще издаде истинската си сексуална ориентация.
Оказа се, че е било излишно.
— Да, точно така — отвърна той, очевидно без да се засяга.
После обаче бързо добави:
— Но нямате право да разгласявате това. След като сте мой адвокат, сте задължен от поверителния характер на отношенията адвокат-клиент и аз ще ви казвам какво можете и какво не можете да разгласявате.
— Ами ако двамата с мис Карлсън решим, че признанието за сексуалните ви предпочитания е във ваш интерес?
Катрин ме гледаше с отвращение, така че ми стана ясно какво ставаше тук. Уайтхол отвърна:
— Ще го повторя, господин майор. Аз ще ви казвам какво можете и какво не можете да разкривате. Бях първенец по успех по военно право в „Уест Пойнт“ и като повечето хомосексуални военни продължих да се занимавам доста усърдно с правото. Животът и кариерата ми висят на косъм.
— Не ни ли одобрявате? — попитах. — Нямате ли доверие в нашите способности?
— Не, мисля, че ще се справите достатъчно добре. Но приемете, че освен това съм уверен и в собствените си преценки и способности, и да не го обсъждаме повече.
Катрин нервно ровеше с пръсти в дългата си черна разкошна коса. Погледът й се стрелкаше към някакви невидими петънца по тавана, сякаш последното нещо, което й се искаше, е да ме погледне в очите.
В затворите често се употребява изразът „килиен адвокат“. В армията казваме „казармен адвокат“. И в двата случая става дума за един определен вид глуповато същество, което е попрочело няколко учебника и изведнъж си е въобразило, че се е преродило в новия Кларънс Дароу или измисления Пери Мейсън. Тези хора са кошмарът на истинските адвокати, защото става така, че клиентът ви изведнъж си въобразява как е много по-умен от вас. Това, разбира се, не е изключено, просто му липсват няколко съществени важни черти, например опит и образование, и във всеки случай той се опитва да превърне онова, което вижда червейчето, в галактическа перспектива върху нещата от живота.