— Не, не знам — отвърнах. — И пет пари не давам. Те са на път да направят ужасна грешка и трябваше да чуят истината.
Брандуейт ме изгледа невярващо.
— Беше Ли Юнг Ким, министърът на отбраната. Точно неговият син бе убит и изнасилен.
Иска ми се да можех да ви кажа, че приех новината с обичайната си елегантна отчужденост. Но не стана така. Лицето ми пламна от срам. Някой трябваше да ми каже, че е той. Всъщност той изобщо не би трябвало да присъства. Никой родител, чийто син е бил убит, не би трябвало да гледа как адвокатите се боричкат зад кулисите на правосъдието.
Но пък точно фактът, че беше там, беше показателен. В Америка никога не канят семейството на жертвата в покоите на съдията. Как, по дяволите, можехме да повярваме, че Уайтхол ще бъде съден справедливо, ако им го предадем?
Докато се качвахме в колата, Катрин ме потупа по рамото.
— Не се безпокой. Нямаше откъде да го познаваш.
— Да бе, не се безпокой. Нали не беше ти тази, която стъпи на врата на стареца с ботуша си?
За няколко минути потънахме в неловко мълчание. После Катрин напълно забрави за излагацията ми.
— Като изключим това, как мина според теб?
— Трудно е да се каже — отвърнах. — Ако логиката вземе връх, ще ни оставят на мира. Проблемът обаче е, че корейците не се славят с логиката си.
— А с какво се славят?
— Знаеш ли как ги наричат другите азиатци?
— Не.
— „Ирландците на Далечния изток“. Разбираш ли, те не са като японците или китайците. Корейците не са непроницаеми. По-скоро са избухливи. Не очаквай от тях да се държат свръхпрактично като японците или хладно-пресметливо като китайците. Корейците бързо преминават от едно състояние към друго, от горещото към леденото. Решенията им невинаги са в техен интерес, защото емоциите понякога надделяват над разума.
Не беше смешно, но тя се изкикоти.
— Както и да е, Атила, ти наистина се справи отлично там вътре.
— Е, и ти не беше зле.
Този изключителен миг на взаимно признание трая, докато се върнахме във фризьорския салон и аз забелязах, че някой задник беше окачил над входа огромна табела, на която с едри, тлъсти черни букви беше написано „Внимание, гейове!“ А отдолу, с по-бледи и безкрайно по-ситни букви „Централен офис на Лунатичката“.
Сигурно Кийт стоеше зад всичко това, защото само той ме беше чувал да използвам този прякор. Значи имаше и чувство за хумор. Перверзно и извратено, но от негова гледна точка — доста смешно. Озърнах се да видя дали някой няма да ме види, минах под надписа и влязох в офиса.
Катрин събра адвокатите и ни замъкна в кабинета, който Имелда и момичетата й бяха пригодили за главната защитничка.
Имелда, Али и Мария се шегуваха помежду си и се държаха крайно приятелски. Наистина трябваше да си поговоря с Имелда. Може би горката женица не знаеше, че екипът е съставен само от обратни.
— Добре — рече Катрин, след като всички се укротиха, — ето как стоят нещата. По някое време през следващите няколко часа ще бъде взето решението за юрисдикцията. Направихме всичко, което е по силите ни. Ако делото премине в ръцете на корейците, вие си заминавате, защото никой от нас не знае нищичко за корейското правораздаване. Аз ще остана, за да се опитам да намеря способен корейски адвокат, и ще надзиравам усилията му. Ако пък делото остане в юрисдикцията на САЩ, значи просто сме загубили още един ден, който можехме да използваме за подготовка на защитата.
Спогледахме се мрачно, защото обобщението беше доста обезкуражаващо. Точно, но обезкуражаващо. Единственото, което бяхме постигнали досега, беше да поспорим къде трябва да бъде съден Уайтхол, а това, честно казано, нямаше да ни помогне да го отървем. Последното и бездруго беше твърде неоправдана амбиция, ако питате мен, но никой не ме питаше.
Сетне Катрин ни изгледа тържествено и обяви:
— Стратегията, която реших да приложим, е да докажем невинността му. Ще организираме усилията си около тази теза.
Сигурно не бях чул добре.
— Извинявай, би ли повторила, ако обичаш?
— Ще докажем, че той е невинен.
Веднага скочих от мястото си.
— По дяволите, Карлсън, спри се и помисли! Това е идиотщина! Всички знаем какви са доказателствата. Ако обвиненията не са скалъпени, той е точно толкова виновен, колкото някоя лисица, уловена в птичарника с кокоши пера, полепнали по муцуната й.
— Точно така — каза Катрин и потърка брадичката си. — Точно това ще бъде защитата ни. Че обвинението срещу него е скалъпено. Прав си. Наистина не разполагаме с друг вариант.
Не можех да повярвам на ушите си. Никой опитен адвокат не би построил стратегията си по този начин. Не и за дело по обвинение в убийство. Пък и за каквото и да е дело. В нито един правен факултет няма да ви препоръчат процес на елиминиране на възможностите.
— По дяволите, не го прави! — изпелтечих. — Съсредоточи се върху тезата на обвинението. Това е единствената възможна стратегия!
Катрин поклати глава.
— Трябва ли да ти напомням, че аз водя защитата?
— Виж, по дяволите, нямаш представа в какво се забъркваш. Ако пледираш, че обвинението му е скалъпено, ще трябва да го докажеш. Няма нищо по-опасно от защита с тезата за скалъпен процес. Снемаш от плещите на прокурора бремето да доказва обвиненията си, защото трябва да го правиш ти самата. Даваш му възможност да пробие защитата ни. Правило първо в наказателното право: когато изглежда, че клиентът ви е виновен, направете невъзможно за обвинителя да докаже тезата си, а не пробивайте сами дупки във вашата.
Катрин се изправи и сложи ръчички на кръстчето си. Ангелското й лице стана почти демонично.
— Не ми чети лекции, Дръмънд. И аз съм учила право. Мислих за това. Обвиненията в убийство, изнасилване и некрофилия срещу клиента ни са скалъпени. Това е тезата на нашата защита.
В този момент вече и двамата си крещяхме и лицата ни бяха изкривени от гняв. Останалите седяха като вдървени по столовете си и ни зяпаха. Забелязах изумлението им и изведнъж почувствах неприятна носталгия — все едно се бяхме върнали в юридическия факултет на университета в Джорджтаун и карахме другите студенти да се чувстват неудобно.
Но просто не можех да се спра. Изкрещях й:
— Грешиш!
— Не ме интересува какво мислиш! — кресна тя в отговор. — Или какво сочат доказателствата! Отсега нататък тезата ни ще бъде, че обвиненията са скалъпени. Някой друг е убил онова момче и е направил така, че да натопи Томас!
Продължих да клатя глава. Направо не можех да повярвам на ушите си.
— Обсъждала ли си това с клиента ни?
— Не! Нямам и намерение. Поне засега. И никой от вас да не е посмял да му го казва! Ще ви се стъжни животът.
— Не смяташ ли, че това представлява малък етичен проблем?
— Дръмънд, той не ни се доверява. Защо да се чувстваме неудобно, че и ние ще скрием нещо от него?
Дори да не се хванехме за гърлата, този разговор беше стигнал до типично неизискания си финал. Вместо да извърша убийство пред толкова много свидетели, ядно прекосих салона и отидох да обядвам. Върнах се в стаята си, вдигнах телефона и излаях на румсървиса да ми донесе стек алангле и препечени картофи. Бях в настроение за мъжка, кървава пържола. Изядох си я сам, за да мога да се пържа в соса на самосъжалението си. Дъвчех всяка хапка, сякаш ми беше направила нещо.
Карлсън бъркаше. А още по-лошото беше, че имах ужасното предчувствие, че знам защо. Тази жена не бе глупава, нали така? Нито пък професионално некомпетентна, нали?
Мислех си следното: сега Уайтхол бе символ за всички разгневени антигей активисти, които се опитваха да отменят правилото „Не се пита, не се казва“. Ако обвиненията срещу него бяха снети поради процедурни причини или пък защото прокурорът беше твърде глупав, за да може да докаже тезата си извън всякакво съмнение, Уайтхол щеше да бъде освободен, но това само щеше да предизвика още по-разпенена ярост сред антихомосексуалните фракции. Щяха да представят делото като злокобна несправедливост в допълнение към още по-отвратителното престъпление.
Лоялността на Карлсън към клиента й не беше на първо място; тя беше вярна първо на движението, което я беше наело, което я беше направило известна и което й плащаше хонорарите. Освен това беше фанатичка. Както беше казал Кийт, на човек му се налага да счупи няколко яйца, ако иска да сготви омлет. Карлсън или хората, които я бяха наели, очевидно бяха решили, че Уайтхол може да бъде едно от счупените яйца. Единственият начин да спечелят нещо от този случай беше да играят ва банк. За да компенсират вредите, причинени от делото, те трябваше да докажат, че Уайтхол е невинен. Въпросът бе поставен така: или всичко, или нищо. При всеки друг изход Уайтхол щеше да се превърне във вечния пример в подкрепа на тезата, че гейовете нямат място в армията.