— Но вие в ЦРУ сигурно сте си съставили някакво мнение или теория, иначе нямаше да бъдеш тук.
— На практика, не — отвърна той. — Но след 11 септември винаги се стремим да играем на сигурно, вместо после да съжаляваме. Може би екипът на защитата е напълно чист, а може би не е. Но ако изровим нещо, бихме искали да те използваме за наша свръзка. Естествено, очакваме да се съобразяваш със секретността на информацията. Но със сигурност не можем да се обърнем пряко към Карлсън и нейния екип от ненормалници.
За това, виж, беше прав. Разузнавателната информация, която имаше предвид, вероятно беше събрана чрез най-секретни средства, а Катрин не беше демонстрирала поведение на човек, на когото правителството на САЩ би могло да довери подобни дълбоки и черни тайни.
Мърсър се изправи и тръгна към вратата.
— Ако излезе нещо ново, ще ти кажа.
— Очаквате ли от мен да направя нещо по-конкретно в този момент? — попитах.
Той отвори вратата.
— Не.
После вратата хлопна зад гърба му.
Погледнат като цяло, разговорът беше доста смахнат. Той хем каза нещо, хем не каза нищо. Ако бях изпълнен с подозрения, бих си помислил, че просто ме пробва дали ставам за информатор, а аз съм го подплашил, така че прибягна до измислената история за севернокорейците. За повечето хора това би прозвучало доста параноично, но повечето хора не са прекарали толкова време насаме с шпиони, колкото мен. Те лъжат и собствените си майки само за да се упражняват.
Ако не друго, този кратък разговор на четири очи изведнъж ме накара да осъзная важността, която американското правителство придаваше на усилията ни да защитим Уайтхол. Ако погледнем реално, нямаха причина да се чувстват уютно. Карлсън беше безскрупулна фанатичка, а съдбата беше дала в ръцете й властта да насече съюза ни с Южна Корея на парченца. Момчетата във Вашингтон сигурно искаха да бъде наблюдавана отблизо.
През нощта спах много зле. Непрекъснато се опитвах да си припомня моята шведска стюардеса с акцент от Бронкс и италианско име, но времето и разстоянието вече я превръщаха в неясен призрак. Вместо нея една дребничка жена с дълга черна коса, ангелско личице и смарагдовозелени очи упорито се мъчеше да нахлуе в мислите ми. Знаех обаче, че мислите ми в никакъв случай не са свързани с желание — просто никога не съм бил почитател на любовта, която не среща ответ. Обичам фантазиите ми да работят и в двете посоки.
Когато се събудих на сутринта, се чувствах уморен и раздразнителен. Дръпнах щорите, за да видя какъв е денят навън.
В юридическия факултет имаше един професор на име Маладройт, който ни преподаваше правна етика. Името му означава „неподходящо поведение“, но въпреки това не си го измислям. Казваше се Харолд Маладройт III — страхотно име за юрист всъщност. Както и да е, добрият стар Маладройт не влагаше кой знае какви бурни усилия в преподаването, ако разбирате какво искам да кажа. Обикновено закъсняваше за лекциите си с петнайсетина минути и се дотътряше в аудиторията така, сякаш това беше последното място на света, където му се иска да бъде. Но всъщност беше много умен и образован човек.
От време на време ни даваше да разглеждаме дела, така затлачени с двусмислици, че ме заболяваше главата. Взрях се през прозореца към центъра на Сеул и се замислих за едно от тези особени дела.
Както ни го беше разказал Маладройт, към някакъв частен адвокат се обърнал клиент, срещу когото били повдигнати обвинения, че е убил, а после и изял дванайсет души. Адвокатът отишъл да разговаря с обвинения и за свое голямо изумление се запознал с приятен млад мъж — добре облечен и възпитан, очевидно образован, културен и почти нереално симпатичен. Адвокатът бил изумен. Бил и много предпазлив. Разговаряли пет часа, защото толкова било необходимо на адвоката да се убеди, че срещу него стои човек, който е прекалено разумен и морално устойчив, за да извърши такива изключително ужасяващи престъпления. Адвокатът, разбира се, се съгласил да го защитава.
Процесът бил насрочен за след шест месеца и адвокатът и клиентът му използвали всяка минутка, за да изградят защитата. Работили упорито, сближили се много и постигнали ако не отношения като между баща и син, то поне доста близки до тях. Най-уличаващите доказателства срещу младия мъж били няколко малки парченца от кости, намерени в старата пещ за въглища в мазето му. Обвиненият се кълнял, че костите са на Джаки, неговото любимо куче бийгъл, което умряло около два месеца, преди да се появи полицията. Мислел си да погребе кучето в гробище за домашни любимци, но за да спести пари, решил просто да кремира останките сам. Всичко това се е случило, преди да се появят ДНК пробите, затова медицинските изследвания не довели доникъде. Костите биха могли да са човешки, но биха могли да са и кучешки.
Адвокатът повярвал на клиента си. Вложил цялата си юридическа интелигентност в делото. Работел по петнайсет часа на денонощие, пренебрегнал останалите си клиенти, взел заем от банката, за да поддържа практиката си, работел само и единствено върху това дело. Бил обсебен от него. Рискувал финансовото си бъдеще. Изоставил цялата си клиентела заради този човек, заради това дело.
В деня преди началото на процеса адвокатът и неговият клиент за последен път преговорили защитата. Адвокатът бил толкова убеден в невинността на клиента си и толкова сигурен в доброто, приятно впечатление, което щял да направи, че решил да предприеме голям юридически риск: да призове клиента си на свидетелската скамейка. Преговаряли показанията му, когато стигнали до частта, при която адвокатът питал клиента си за малките парченца от кости, намерени в неговата пещ.
— А, те ли — отговорил клиентът със заразителен смях, който според адвоката щял да разтопи и най-коравосърдечните съдебни заседатели. — Виждате ли, имах едно куче на име Макс. Малък, много умен шнауцер, наистина страхотно куче. Много го обичах. Обаче умря и аз го кремирах.
Адвокатът бил надарен, или в този случай може би прокълнат, с удивителна памет. Шест месеца преди това клиентът му разказвал за куче на име Джаки, а този път името било Макс. Предишния път породата му била бийгъл, а сега — шнауцер. За пръв път го обзели дълбоки съмнения. Щом историята за кучето не била вярна, може би и всичко останало било лъжа.
През следващата седмица адвокатът изгубил съня си. Процесът напредвал. Прокурорът хвърлил най-добрите си козове, а адвокатът защитник контраатакувал с все сили. Бил превъзходно подготвен. Имал убедителни опровержения на всичко. Успявал да внесе нотки на съмнение във всички твърдения на обвинението.
На седмия ден прокурорът трябвало да извика свидетеля, от когото адвокатът най-много се боял — полицая, извършил първоначалния оглед в дома на клиента му. В дъното на задния двор полицаят бил открил някакви детски дрешки. Една жена, живееща на четири пресечки от къщата, идентифицирала червена ризка — била същата като онази, с която синът й бил облечен в деня, когато го видяла за последен път. Момчето се водело за изчезнало от четири месеца.
Дрехите можело да бъдат скрити там от всеки непознат, минал покрай двора, а ризката би могла да бъде на изчезналото дете, но би могла и да не бъде негова, тъй като нямала инициали и била от широкоразпространен вид и марка. Но самият факт, че била намерена там, би могъл да повлияе. Всички доказателства на прокурора били косвени, но всеки адвокат, който се занимава с наказателно право, много добре знае, че тежестта на две косвени доказателства е далеч по-голяма от сумата на отделните части.
Проблемът на прокурора бил в това, че не можел да приложи ризката като доказателство, тъй като в предварителното съдебно дирене защитата успяла да убеди либералния съдия, че след като дрехите са намерени извън жилището, а заповедта за обиск изрично посочвала да се претърси къщата, те не могат да бъдат допуснати в съда като доказателство.
Съдията обаче не бил пълен глупак, затова постановил, че дрехите са недопустимо доказателство само ако въпросът за намереното извън къщата не бъде повдигнат. След това дал на прокурора инструкции при никакви обстоятелства да не предизвиква дискусия за доказателствата, намерени извън къщата. Звучи много увъртяно, но трябва да сте наясно, че съдебните постановления имат своя, доста изкривена логика.