Ефрейтор Васкес рязко удари спирачки и се извърна към нас.
— Господин капитан, какво да правя?
Уилсън се беше навел напред и се взираше през стъклото. Замислено потърка брадата си, опита се да прецени ситуацията и потъна в още по-дълбок размисъл. Това безкрайно умуване ме изнерви.
— Газ до дупка! — изкрещях.
— А? — зяпна Васкес.
— Напред!
Васкес се оказа от любимия ми тип войници, които първо изпълняват, а после задават въпроси. Обърна се към волана и натисна педала на газта докрай. Колата изрева и едва не излетя от пътя. Гумите засвистяха и запушиха, зацепвайки в асфалта, и Васкес мъдро натисна и клаксона, за да засили паниката.
Тълпата сякаш изведнъж забеляза голямата черна кола, която се носеше към нея. Впечатлението за вбесени хора се изпари. Според мен веднага схванаха фундаменталната разлика между това да преследваш малочислена група стреснати военни полицаи и да се сблъскаш с предната броня на бързо ускоряващ автомобил.
Демонстрантите се пръснаха на всички страни. Минахме през тесния портал, след това Васкес рязко зави надясно с още свистене на гуми и препусна като луд през лабиринт от тесни криволичещи улички, които след около три минути ни изведоха от селцето Осан на пътя, водещ до магистралата Сеул-Пусан.
Пръстите на капитан Уилсън се бяха впили в седалката на Васкес. Лицето му беше бяло като платно.
— Не биваше да го правите — изстена той. — Беше наистина лоша идея.
— И защо? — попитах.
Той поклати глава и ме погледна раздразнено.
— Защото ще получим официално оплакване. Няма никакво съмнение. Можеше да раним някого.
— Точно обратното, Чъки. Те искаха да наранят нас. Освен това военновъздушната база „Осан“ е наша територия. Имаме споразумение с южнокорейците. Тези хора бяха нахлули там незаконно. Ако бяхме ударили някого, това щеше да е напълно законно. Повярвай ми.
Той ме изгледа с крайно съмнение.
— И откъде сте толкова уверен?
— То си е в реда на нещата — отвърнах, — защото съм адвокат.
— Адвокат ли? — попита той с такава физиономия, сякаш току-що бе открил, че е настъпил масивно кучешко изпражнение.
— Аха, нали знаеш — офицер на подчинение на председателя на Военния съд. С разрешително да практикувам право.
Лицето му се изкриви в болезнена гримаса.
— Нима искате да ми кажете, че минах през всичко това, за да посрещна един военен адвокат?!
Беше му се натрупало доста напрежение и той просто се изтърва. Аз, естествено, не се засегнах. Нали разбирате, военните адвокати никога не са сред първите в списъка с хората, които на всяка цена държите да поканите на рождения си ден. Възприемат ни като смахнати книжни плъхове без капка достойнство и смятат, че нямаме и никакви полезни качества, с които да компенсираме всичко това. Адвокатите не се радват на всенародна почит и в цивилния свят, но там поне предизвикват завист заради парите, които печелят.
На военните адвокати обаче никой не им завижда. Ние си бръснем главите и се обличаме малко смешно, а заплатата ни е с няколко цента над минималната за страната.
Облегнах се назад и кръстосах наскоро загорените си крака.
— И за какво се ядосаха туземците този път?
Уилсън пусна седалката на Васкес и също се облегна назад.
— Трима американски военни изнасилиха и убиха южнокорейски гражданин.
— Лоша работа — отбелязах с безцеремонна небрежност. — Достойно за съжаление, наистина, но такива неща са се случвали много пъти и преди. Има ли нещо специално този път?
— И още как.
— И то е?
— Изнасиленият е мъж.
Кимнах, но не се сетих за нищо по-мъдро от едно „Хм“.
— И това не е най-лошото. Изнасиленото и убито момче е било катюса.
Закимах и посумтях още малко. На военен жаргон „катюса“ е название за южнокорейските военнослужещи, прикрепени към американските части. Думата всъщност е съкращение от „Корейски аташета към U.S. армията“ — още едно доказателство за таланта на военните, когато трябва да се съкрати нещо. Почти всички катюси са с висше образование и говорят английски свободно, ако не и отлично. Повечето корейски момчета смятат службата като катюса за най-приемливия начин да отбият задължителната си военна повинност.
И са прави, тъй като службата в корейската армия е доста скапана история, точно както е било в американската през трийсетте години, когато обикновеният войник е живеел твърде спартански. Заплатата е мизерна, казармите са неотоплявани обори, храната е колкото да не умреш от глад, а корейските сержанти смятат, че ако не бият редовно войниците, ще ги разглезят. Тероризирането и побоите са доста често явление.
Американските войници, от друга страна, несъмнено са най-разглезените военнослужещи в целия свят. Казармите приличат на общежития в добър колеж, храната действително не е изтънчена, но пък сипват по много, а ако някой сержант вдигне ръка на редник, веднага ще му потрябва добър адвокат, като мен например.
Естествено, всяко корейско момче с достатъчно ум в главата иска да служи като катюса. И също тъй естествено е, че всяко корейско момче с достатъчно богати или влиятелни родители постига своето.
Изгледах Чък и казах:
— Вече разбирам защо ситуацията е толкова скапана.
— Нищо не разбирате още — отвърна той и шумно въздъхна. — Името на катюсата е Ли Но Те. Разбира се, след като почти всички тук се казват или Ли, или Ким, не очаквам това да ви говори нещо. Но баща му е Ли Юнг Ким. Знаете ли го?
— Не.
— Той е министърът на отбраната на Южна Корея.
Изведнъж усетих как стомахът ми се свива. Разбирате ли, ето ме мен значи, най-обикновен военен адвокат, и изведнъж по спешност ми се обажда лично председателят на Военния съд, генерал-майорът, който командва целия юридически корпус, и ми нарежда да прекъсна отпуската си и да си занеса задника до военновъздушната база „Андрюс“, откъдето да хвана първия военен самолет до Южна Корея. И още по-лошо, не ми обясни защо. Каза ми само, че ще разбера, когато пристигна.
Сега беше мой ред да стисна здраво седалката пред себе си.
— Това дали има нещо общо с причината да ме изпратят тук?
Въпросът беше реторичен, разбира се.
— Не, сър — отвърна Уилсън с напълно уверен тон. — Нищо общо.
— Така ли? Откъде знаеш?
— Защото според вестниците Организацията на военнослужещите хомосексуалисти — някаква група в Щатите — вече е наела екип от цивилни адвокати, които да дойдат тук и да представляват обвинените.
От гърдите ми се изтръгна въздишка на облекчение. Не искам да оставате с впечатлението, че съм придирчив или гнуслив, но през осемте ми години като военен адвокат успях да се измъкна от всякакви опити да ме забъркат в съдебно дело, свързано с хомосексуализъм. Малцина опитни военни адвокати могат да се похвалят със същото. Аз обаче можех. И бях много доволен от това.
Проблемът на дванайсетчасовия ми полет с пикочен мехур, надут до пръсване от кафетата и шестте бири „Молсън“, за които горчиво съжалявах, че бях успял контрабандно да вкарам в самолета, беше в това, че не можех да си позволя да заспя от страх, че ще се събудя подмокрен. Миришех лошо и бях изтощен до крайност, затова казах на капитан Уилсън да ме събуди, когато пристигнем в Сеул.
2
Ефрейтор Васкес размахваше ръце и хапеше устни, докато оглеждаше големите вдлъбнатини по покрива на колата, а аз измъквах багажа си. Наистина го съжалявах — несъмнено бе уплашен до смърт от перспективата да обяснява грозните белези на сержанта началник на гаража, откъдето бе взел колата. Ако знаете нещо за армейските сержанти, ще разберете какво имам предвид.
После влязох в „Драгън Хил Лодж“ — хотел, притежаван и управляван от военните, разположен на пъпа на база „Йонгсан“, която пък от своя страна се намира в самия център на Сеул. Тук е щабът на големите началници.