А затруднението било следното: адвокатът изведнъж бил разтърсен от силно съмнение. Подозирал, че клиентът му го е заблуждавал и манипулирал в продължение на шест месеца. Просто не бил сигурен. Във всяко друго отношение изградената от него защита била безупречна. Самият той бил убеден в способността си да обори тезата на прокурора. Всички ключови доказателства били или недопустими, или лесно оборими.
Освен ако при кръстосания разпит на полицая, който извършил обиска, самият адвокат по невнимание не предизвикал дискусия за доказателствата, намерени извън къщата. Това би дало на прокурора възможността да представи ризката като доказателство, което би обърнало процеса срещу клиента му и би го поставило под сериозна заплаха. Освен това би съсипало собствената му кариера, която и бездруго била застрашена от фалит.
Адвокатът не мигнал цяла нощ. Симпатичният възпитан младеж, който толкова му се бил понравил, би могъл да се окаже истинският престъпник, който убил и след това изял дванайсет души, включително шест момченца. От тази мисъл му се повдигало. За да поправи положението, трябвало само да се изпусне и да спомене за претърсването на пространството около къщата на клиента му. Прокурорът щял да го долови и да атакува.
Все още се борел със себе си, когато дошъл и неговият ред да разпита полицая. Последният бил сержант Къртис Линкълн — едър чернокож с дълбоко хлътнали очи и твърд поглед. Полицаят видимо се измъчвал, без съмнение поради факта, че тезата на прокурора се проваляла. Защитникът се изправил. Стоял безмълвен в продължение на почти половин минута — толкова бил объркан, че изгубил дар слово. Съдията го подканил на три пъти. Погледнал полицая, а Къртис Линкълн му отвърнал с въпросителен поглед. Обърнал се към клиента си — младият мъж го гледал още по-неразбиращо.
В този миг адвокатът решил, че адвокатската му клетва да защитава клиента си стои по-високо от дълбоката му лична убеденост. Казал на съдията, че няма въпроси, и се отпуснал на стола си.
Клиентът му бил признат за невинен. Пресата възхвалявала адвоката, сякаш бил нов месия. Интервюирали го в какви ли не телевизионни предавания, обявили го за най-обещаващия юридически ум в града, може би в щата, а защо не и в цялата проклета страна. Завалели предложения от правни кантори, където го канели веднага да постъпи като съдружник; от богати обвиняеми, които били готови да платят колкото поиска, за да се възползват от услугите му; от издателски къщи, които искали да романизират историята на делото.
През следващата година изчезнали още шестима души. Сержант Къртис Линкълн се сдобил с нова заповед за обиск, направил ново претърсване и открил шест комплекта кости в мазето на клиента, всичките идеално почистени от плътта. Клиентът бил арестуван отново и първото нещо, което направил, било да повика същия адвокат.
Почти всички в залата се кикотеха, докато старият Харолд Маладройт III разказваше за делото. Иронията беше прекалено мъчителна, а историята — прекалено съвършена. Сигурно бе измислица. Просто не можеше да бъде вярна.
Аз обаче не се смеех. Вместо това гледах очите на стария Маладройт.
Веднага щом лекцията свърши, хукнах към библиотеката и се рових там в продължение на четири часа. Най-сетне намерих делото; беше озаглавено, Държавата срещу Хоумисън.“ Ставаше дума за осъден канибал на име Уилям Хоумисън, който бил блестящо защитаван от адвокат на име Харолд Маладройт III. Причината, поради която делото беше попаднало в учебниците по право, беше революционният довод, използван от Маладройт, за да изключи дрехите като доказателство. Нищо чудно, че старият пес беше изоставил практиката, за да се заеме да преподава правна етика.
Досущ като повечето етични проблеми, пред които са изправени адвокатите, този урок има многобройни мрачни и извратени поуки. Маладройт беше сторил онова, което адвокатската му клетва изискваше от него. Беше прегазил с валяк собствената си съвест и беше продължил напред. И по този начин беше осъдил на смърт още шестима души.
Моята собствена клетва сега ми диктуваше да следвам буквално указанията на Карлсън и да направя всичко по силите си, за да докажа невинността на нашия клиент. Само че, ако поемех по този път, бих могъл да помогна Уайтхол да бъде осъден на смърт. Нямаше гаранции и в двата случая, но един адвокат трябва да потиска чувството си за добро и зло. Всички адвокати рискуват съдбата и живота на своите клиенти. Номерът е да прецениш шансовете и да заложиш така, че да можеш да продължиш да живееш след това, независимо от резултата.
Най-добрият залог за Уайтхол беше да се разбие тезата на обвинението. За да го направя обаче, трябваше да узная много повече за събитията. Затова се хванах за телефона. Обадих се на Имелда и поисках до обяд всички материали по делото да бъдат в стаята ми. Щях да й наредя да ги донесе веднага, но исках да присъствам на място, когато Уайтхол щеше бъде предаден на корейските власти.
Карлсън щеше да понесе силен удар и аз трябваше да бъда там, за да я успокоя. Позвъних й и се уговорихме да я придружа до военния арест в девет и трийсет.
След като уредих това, пуснах Си Ен Ен и изгледах репортажа за антихомосексуалните демонстрации във Вашингтон. Беше отрезвяваща гледка. Участваха над един милион души. Имаше един много драматичен кадър — гъста тълпа, която сякаш се простираше до безкрайност. Имаше и бързи кадри на проповедниците, които се изкачваха един подир друг на трибуната, за да се обърнат към множеството и да порицаят президента, хомосексуалистите и, общо взето, всички, които харесваха и подкрепяха както президента, така и хомосексуалистите.
Виждаха се хиляди плакати. Почти на всички тях имаше голяма фотография на едно и също лице. Познах го, разбира се — Томас Уайтхол. Общото мото на лозунгите беше „Питаме, кажи и в ада изгори!“ — учудващо нехристиянски девиз, ако питате мен.
В девет и половина стоях пред входа на „Драгън Хил Лодж“, където се появи и Катрин. Не разменихме нито дума, кимнахме си хладно и намусено и се качихме в колата.
На паркинга пред ареста бяха спрели една голяма черна камионетка и десет леки автомобила, пълни с корейски полицаи. Корейците сигурно се безпокояха да не бъдем нападнати от тълпа разярени демонстранти, които да линчуват Уайтхол на главната улица в Сеул. Фактът, че се безпокояха от подобно нещо, изобщо не ми хареса.
Вътре в сградата до американския капитан, началник на ареста, стоеше учудващо висок и заплашителен наглед кореец, облечен в евтин черен копринен костюм. Кореецът имаше широки, възлести рамене и лице, което беше по-олющено и изпъстрено с белези, отколкото подметките на ботушите ми. Подписваше някакви документи, предполагам, за предаването на арестувания.
Един сержант ни отведе до килията на Уайтхол, за да можем да разменим по няколко думи, преди да го отведат. Когато влязохме, Уайтхол се изправи и хладно се ръкува с двама ни. Не изглеждаше ни най-малко обезпокоен или разтревожен. А би трябвало. Трябваше целият да се тресе от ужас.
— Добър ден, капитан Уайтхол. Знаете ли нещо за южнокорейските затвори? — започнах аз.
— Чувал съм това-онова — отвърна той.
— Отвратителни са — предупредих го. — Предполагам, че все пак ще бъдете изолиран заради собствената ви безопасност. Но условията и храната няма да имат нищо общо с това, което получавате тук.
— Учил съм в „Уест Пойнт“ — рече той, сякаш това можеше да обясни всичко. — Мога да се справя.
Искаше ми се да му кажа: „Ох, приятелю, каква изненада те очаква. Да сравняваш „Уест Пойнт“ с южнокорейски затвор е все едно да сравняваш нюйоркския хотел „Уолдорф-Астория“ с приют за бездомници.“ Но защо да наливам бензин в огъня, който вече беше запален? И сам щеше да усети жегата.
След малко високият и як като вол кореец наперено влезе в килията, следван от двама малко по-ниски главорези в сини униформи. Хвърли равнодушен поглед към нас, после грубо блъсна Уайтхол към стената, сръчно го обискира и даде знак на двамата полицаи да приближат. Със светлинна скорост, която се постига само чрез редовна практика, те оковаха ръцете и краката му. Белезниците бяха свързани с тежка черна верига, която определено не беше толкова елегантна, колкото американския вариант.