Отново завъртяха Уайтхол и започнаха да го бутат към вратата.
— Веднага прекратете това! — изкрещя Карлсън.
Не й обърнаха внимание. Всъщност не, обърнаха й внимание и започнаха да го блъскат още по-силно.
Свирепо озъбена, тя храбро застана на пътя им и размаха визитната си картичка пред очите им.
— Аз съм неговият адвокат. Заповядвам ви да престанете да блъскате клиента ми. Веднага!
Единият от полицаите погледна към високия кореец с черния костюм. Той кимна студено и категорично, ченгето се протегна и блъсна Карлсън към стената с такава сила, че тя полетя и се приземи по задник.
Моето мъжко его ми подсказваше да се намеся и да размажа полицая, който я беше блъснал. Дори понечих да го направя. Но тогава чух изщракването на зареден пистолет и видях, че високият тип с черния костюм беше насочил противен на вид 38-калибров револвер към гърдите ми.
Усмихнах се и смирено отстъпих. След това Уайтхол бе изведен от килията, блъскан още по-силно.
Катрин тъкмо се надигаше от земята. Предложих й ръка, но тя я изгледа така, сякаш беше последното нещо на света, което би докоснала точно сега.
— Предупредих те, че са груби — казах.
Тя не беше от онзи тип хора, които обичат да им се натяква. Само ме изгледа намусена, после се втурнахме да догоним конвоя на Уайтхол. Нашият шофьор се включи в края на процесията и през следващите трийсет минути пътувахме, без да разменим и дума.
Конвоят зави по някаква улица по средата между Сеул и Инчон — двата града, които се бяха разраснали така хаотично, че вече почти се сливаха. Огромната отблъскваща порта се отвори и черната камионетка, следвана от единайсет коли, влезе вътре. Корейските автомобили оформиха кръг, а цяла армия полицейски офицери изпълзяха от тях като мравки и се събраха в кордон.
Два нетърпеливи корейски телевизионни екипа бяха вече готови да снимат. Обективите им бяха насочени към черната камионетка, за да може цяла Корея да види как обвиненият американец получава справедливо възмездие. Видях как двама от облечените в сини униформи полицаи застанаха пред обективите, за да им попречат да снимат.
След това задните врати на камионетката се отвориха и едно тяло излетя навън. Уайтхол се стовари на земята като чувал и остана неподвижен, сякаш беше изгубил съзнание. Добър опит, но не свърши работа.
Трима от корейските полицаи отидоха до него и грубо го вдигнаха от земята. Внимателно се взрях в него. Не видях никакви видими поражения, но може би по време на пътуването се бяха ограничили да го налагат само по тялото.
Спокойствието му се беше изпарило. Изглеждаше изплашен до смърт. Не можех да го виня. Точно в този момент двамата полицаи, които пречеха на камерите да снимат, се отдръпнаха встрани. Това, което видя цяла Корея, беше един изплашен затворник, влачен към заплашителен на вид затворнически портал. Беше кадър, който да зарадва всички онези корейци, които искаха хомосексуалистът изнасилвач и убиец да бъде унизен и наказан.
Катрин и аз се опитахме да го последваме през портала, но високото ченге с рамене на краен защитник от отбор по американски футбол препречи пътя ни.
— Имаме право да видим клиента си — настоя Катрин с най-ледения си властен тон.
Ченгето се ухили и я изгледа от горе на долу. Доколкото можехме да преценим, нищо чудно да не знаеше и думичка на английски.
— Моля ви — излъгах съвсем смирено, — само се опитваме да се уверим, че ще се отнесат с нашия клиент както трябва. Имаме уговорена среща, за да докладваме за това на министъра на правосъдието Чун. Бихте ли били така добър да ни позволите да влезем?
— Няма проблем — отвърна накрая той на почти перфектен, необяснимо разговорен английски.
След това ни дари с широка, ледена усмивка.
— Можете да посетите килията му. Но не можете да разговаряте с него. Не и днес. Ние смятаме, че първият ден в корейските затвори е решителен. Затворникът трябва да се научи да уважава правилата ни. Трябва да разбере къде е мястото му в строя. Уайтхол няма да бъде повреден, стига да спазва правилата ни.
Интересно защо реши да използва думата „повреден“, сякаш ставаше дума за някаква вещ, а не за жив човек.
Катрин бе ужасена, но — честно казано — дори американските затвори играят по същите правила. Не толкова грубо, вярно, но спазват същия принцип. Ако създадеш правилното първо впечатление, после нещата вървят по-гладко за всички.
Офицерът ни пусна вътре. Преминахме по дълги, добре осветени коридори, през няколко стоманени врати и се озовахме в голямо помещение с три етажа килии. За разлика от американските затвори, които са оживени и кипят от шумове, тук цареше дълбока тишина. Първо си помислих, че затворът е празен, но като тръгнахме покрай килиите, забелязах, че почти във всяка имаше затворник. Всички седяха на пода, изправили гръб, с кръстосани крака, сякаш някой им беше дал команда „мирно“. Дори се стараеха да дишат тихо.
— Сега е време за четене — обясни нашият мускулест спътник.
— Не виждам никой да държи книга — отбелязах между другото.
Той ми отвърна с вълча усмивка:
— Книгата е в главите им. Казва се „Книгата на разкаянието“. Затворниците прекарват по три часа всяка сутрин, като размишляват за дълга си към обществото.
Той спря и извади от джоба си ключ, отвори вратата и ни пусна вътре.
Килията беше може би метър и двайсет на три метра. Приличаше на висок ковчег. Вътре имаше един тънък матрак и метална кофа, която да служи за тоалетна. Нямаше прозорци, само мижава лампа в телена мрежа на тавана. В килията беше студено. И вонеше — на човешка мръсотия, на повръщано и отчаяние.
Катрин се огледа и потрепера.
— Не се безпокойте — увери ни тъмничарят, усмихнат още по-широко. — Аз лично отговарям за капитан Уайтхол. Ще се погрижа за него.
Можете да си представите колко ни успокои.
8
Когато се върнах в стаята си, там ме чакаха четири кашона. Обадих се на румсървис и поръчах да ми носят нова кана кафе на всеки кръгъл час. След това се зарових в материалите по делото.
Ето как се беше случило всичко.
В пет часа сутринта на 3 май старши сержант Карл Морал се обадил на дежурния сержант в управлението на военната полиция към база „Йонгсан“ и докладвал, че в апартамент 13С, сграда номер 1345 на улица „Намной“, Итеуон, има мъртъв човек. После рязко затворил.
Последвали десет-петнайсет минути на пълно объркване. Апартаментът се намирал на корейска територия и не бил американска военна собственост. Дежурният офицер бил новак в Корея и не бил сигурен какво трябва да предприеме. Най-сетне се свързал с полковника, командващ бригадата на военната полиция, за да поиска указания. Полковникът му наредил да се обади на капитан На Юнг Бае, началник на полицейския участък в Итеуон, да му съобщи новината и да изиска съвместно разследване.
Итеуон е доста известен район. Той започва едва ли не от задния вход на базата „Йонгсан“ и е прочут с хилядите си малки и претъпкани със стоки магазинчета, които обслужват чуждестранни клиенти. Тук идват туристите и войниците, ако искат да се сдобият с кожено яке, чифт маратонки „Найки“ или някоя риза менте на прочута марка. Освен това е известен и с района на „червените фенери“, който също обслужва чуждестранни клиенти, само че там чужденците отиват да се сдобият най-вече с тежки случаи на сифилис и гонорея. И тъй като алкохолът, проститутките и войниците са печално известна възпламенителна смес, полицейският участък в Итеуон и бригадата на военната полиция към „Йонгсан“ често работят заедно.
Дежурният офицер изпълнил нареждането на полковника. Обадил се на шефа на корейската полиция, а след това изпратил двама военни полицаи в жилищната сграда. Когато пристигнали, те заварили там двайсетина южнокорейски полицаи начело с детектив.
Сержант Уилсън Блакстоун бил по-старшият офицер от екипа от военната полиция. Щом видял за какво става дума, той веднага започнал да нервничи, обадил се по радиостанцията си на дежурния офицер и поискал да му изпратят подкрепление от военни следователи.