В писмените си показания сержант Блакстоун определено не поясняваше какво толкова го е обезпокоило на местопрестъплението, но не беше необходимо човек да притежава коефициента на интелигентност на ядрен физик, за да направи няколко логични умозаключения. Методите, които американската полиция използва, са най-усъвършенстваните в света. Анализът на пръстови отпечатъци и тъкани, който се използва от американските полицейски участъци вече повече от половин век, едва сега си пробива път в техническия арсенал на развиващите се страни. А по-сложните магии като хромозомния анализ и усъвършенстваните криминологични техники все още са достъпни само за няколко много богати и развити в научно отношение страни.
Когато вашият полицейски участък не разполага с тези инструменти, вие просто не обучавате служителите си да се държат на местопрестъплението като в стерилна операционна зала — така както са обучавани американските полицаи. Предполагам, че сержант Блакстоун е бил обезпокоен от това, че двайсетина корейски ченгета без ръкавици и без необходимите технически средства са обикаляли из апартамента, като са повреждали ключови улики, пипали са неща, които не би трябвало да пипат, ръсели са собствените си косми из цялото помещение, или най-общо казано — замърсявали са местопрестъплението по всякакъв възможен начин. Поне така предполагах. Ако бях прав, това щеше да бъде изключително полезно за тезата на защитата.
Минали трийсет минути, докато военните полицаи успеят да вдигнат един военен следовател от леглото, той да се облече и да стигне до сградата с автомобила си.
Казваше се следовател Майкъл Бейлс и в мига, в който пристигнал, автоматично поел командването на разследването от американска страна. Прочетох показанията му много внимателно. Бяха добре написани, много описателни и същевременно сбити — по всичко личеше, че е наблюдателно и умно ченге.
При пристигането си Бейлс заварил сержант Блакстоун в разгорещен спор с главен инспектор Чой, главния корейски следовател. Блакстоун настоявал корейският инспектор да изведе хората си навън. Чой настоявал Блакстоун да си затваря устата. Твърдял, че това си е неговата държава, че той ще разследва убийството, защото жертвата е корейски гражданин, и че никак не обича да му нареждат как да си върши работата на собствен терен.
Ние, адвокатите от защитата, обожаваме такива работи. Често се твърди, че благодарение на териториалните спорове между ченгета и на последвалото объркване са били решавани повече дела, отколкото благодарение на доказателствата за невинност. Отбелязах си това като още една възможна уязвима точка в тезата на обвинението.
Бейлс поел нещата в свои ръце. В доклада си твърдеше, че с Чой се познавали и били в приятелски отношения. Предполагам, че го е омайвал известно време, защото нещата изведнъж придобили топъл и приятелски характер.
Чой отвел Бейлс в една от спалните, където на стената се подпирали трима видимо притеснени американски военнослужещи. Двама корейски полицаи ги охранявали, за да им попречат да разговарят помежду си и да съгласуват общо алиби.
После Чой завел Бейлс в една друга малка спалня, където върху матрака на пода лежало голо тяло. Било обърнато по гръб. Около врата му се виждала дълга морава подутина — знак, че е била приложена огромна сила. Езикът се подавал от устата, а очите били силно изпъкнали. Лицето било посивяло — признак, че голяма част от кръвта вече се била оттекла от главата, навярно защото някой бил махнал инструмента, с който бил удушен. По ръцете, пищялите и корема на жертвата се виждали наранявания и кръвонасядания. Бейлс логично допуснал, че жертвата е оказала ожесточена съпротива.
Чой обяснил на Бейлс, че когато той и хората му пристигнали, трупът лежал на хълбок. Около врата на жертвата било увито нещо, но един от тримата американци го махнал, преди да пристигнат корейските полицаи. Униформата на жертвата била струпана на куп върху пода. Чой му съобщил, че според табелката на ризата жертвата се казвала Ли Но Те. Чой съобщил, че вече е предал името в итеуонския участък за допълнително идентифициране.
Няколко минути по-късно дошло съобщение по радиостанцията, от което всички разбрали, че Ли Но Те е син на министъра на отбраната. Това подействало поразяващо върху южнокорейските полицаи, чиято дейност до този момент както според Блакстоун, така и според Бейлс била апатична и немотивирана. В Итеуон убийствата не са необичайно събитие и южнокорейските полицаи, като всички ченгета по света, възприемат апатичен подход — „за къде да бързаме“, „това вече сме го виждали“ — ако не за друго, то поне за да покажат на колегите си, че са достатъчно обръгнали.
Но обръгналостта им изведнъж се изпарила. Всички изглеждали така, сякаш задните им части били запалени. След броени минути се появили още трима южнокорейски детективи, после началникът на полицейския участък, след това шефът на полицията, а накрая и самият кмет на Сеул. Бейлс описваше пристигането им като дълга процесия от важни чиновници с притеснени физиономии, всеки от които крещял нови заповеди и полагал максимални усилия да изглежда по-старши от предишния.
Направили снимки на местопрестъплението, уликите били събрани в найлонови торбички и обозначени с етикети, трупът бил изпратен в корейска болница и била изискана незабавна аутопсия.
Тримата американци били разпитани едва два часа след като първият полицай пристигнал на местопрестъплението. Първо ги прехвърлили в полицейския участък в Итеуон, където записали данните им, а после в управлението на военната полиция в базата „Йонгсан“. Бейлс лично поел разпита. Инспектор Чой останал с него в качеството си на свръзка от другата разследваща страна.
Много интересно. Тук имаше няколко сериозни възможности — най-малкото ако човек планираше да следва препоръчваната от мен стратегия за оборване на тезата на обвинението. И ако приемем, разбира се, че Уайтхол не се беше прецакал сам в показанията си.
Тъкмо отварях папката с първоначалните показания на Уайтхол, когато телефонът иззвъня. Беше Карлсън, която хладно ми заповяда веднага да си вдигна задника и да го замъкна в офиса. Отговорих й, че съм зает. Тя ми обясни, че пет пари не дава дали съм зает, или не. Уточних, че се занимавам с нещо изключително важно. Карлсън каза, че това, за което иска да разговаряме, било далеч по-важно, и затвори.
Просто си умирам за хора, които нямат никаква представа с какво се занимавате, но въпреки това настояват, че тяхната работа е далеч по-важна. Може би точно в този момент превързвах прерязаната артерия на крака си. Очевидно не беше така, но откъде пък можеше да го знае, по дяволите?
Както и да е, като добър войник се подчиних, заключих стаята си и поех към фризьорския салон с надписа „Внимание, гейове!“ над вратата. Както и предишния път, внимателно се огледах, за да проверя дали някой няма да ме види как влизам вътре.
Имелда отново беше потънала в един от големите въртящи се столове в средата на залата. На корема й беше натрупана купчина документи, а носът й беше дълбоко заврян в някаква дебела папка. Докато минавах покрай нея, я чух как неодобрително сумти по адрес на съдържанието й.
Влязох в кабинета на Карлсън, където Кийт, Али и Мария вече се бяха настанили и слушаха как шефката им си бъбри с някого по телефона.
— Аха — тъкмо казваше тя. — Добре. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Слуша известно време, после нареди:
— По Си Ен Ен още днес, а утре сутринта по Ен Би Си и Ей Би Си. Това е най-добрата последователност. Си Ен Ен винаги представят новините без коментар. Ако обаче дадем на Ей Би Си и Ен Би Си достатъчно време, те ще направят всичко да изглежда като телевизионен сериал.
Продължих да слушам как координира подробностите. Постепенно ме обземаше адски неприятно предчувствие.
Най-сетне Карлсън приключи разговора, триумфално тръшна слушалката и доволно кимна на останалите.
— Какво става тук? — попитах.
Преди да успее да ми отговори, вратата се отвори и в стаята влезе едра, твърде силно гримирана жена с вид на лесбийка, преметнала през рамо репортерски магнетофон. Двете с Катрин се прегърнаха и разцелуваха. Аха, ясно. След това в кабинета, който и без това си беше претъпкан, се намъкна и някакъв мъж с голяма камера на рамо.