Мария направи недоверчива гримаса, или пък може би това си беше естественото й изражение, но когато понечи да отвори уста, аз я прекъснах с бързо, отсечено движение на ръката си във въздуха.
— Не говори. Слушай — заповядах грубо. — Тези хора живеят така от 1953 година насам. Имате ли представа какво означава това? Всяка година на границата има засади и престрелки. Тази хотелска стая, в която се намираме, е в обсега на артилерийския обстрел на севернокорейците. За броени секунди страната им може да бъде изпепелена. Това влияе върху психиката ти. Тук не е като в Америка. Престанете да мислите като американци.
Катрин рече:
— Нищо не оправдава това, което се случи!
— Нищо не оправдавам, по дяволите! — отсякох и я изгледах строго. — Престани да спориш. Изслушай ме. И в никакъв случай не свиквай поредната си идиотска пресконференция, за да обвиниш южнокорейското правителство за инцидента. Може и да са виновни, може би не. Доколкото знаем, може дори да са били някакви джебчии, които е хванал в крачка, и те за наказание са го хвърлили на пътя.
— Знаеш, че не е станало така! — тросна се Катрин.
— Нищо не знам, по дяволите! Нито пък ти. Единственото, което знам, е, че снощи ти засегна достойнството на южнокорейците, а днес един от нашите колеги се озова в болницата. Можеш да изградиш теза върху косвени доказателства, но не и върху случайни съвпадения.
Станах и се надвесих над Катрин. Тя ме гледаше така, сякаш би дала мило и драго, за да се сдобие с покана за погребението ми.
— Това не са Съединените щати, Карлсън. Спомни си какво ти каза онази горила вчера! Научи се да спазваш местните правила. Така ще бъде най-добре за всички.
Тя понечи да отвърне нещо, но аз вдигнах ръка.
— Виж, ще се опитам да разбера каквото мога. Просто не свиквай срещи с медийните си приятелчета, докато не съм свършил. И откажи изявите по Ен Би Си и Ей Би Си, които планираше вчера. Няма да доведат до нищо добро за клиента ни, да не говорим пък за собственото ни здраве.
Оставих ги в стаята, за да се пържат в собствен сос. Не бих казал, че с Кийт бяхме приятели, тъй като едва го познавах, но бях също толкова шокиран и бесен от произшествието, колкото и те. Проблемът беше, че Катрин и нейните приятелчета нямаха никаква представа с кого си имаха работа тук. Опитах се да ги предупредя. Те не ме послушаха. Томас Уайтхол, виновен или не, беше готова стръв за всякакви екстремистки групи с яростни възгледи, а когато застанеш до гръмоотвод, няма защо да се преструваш на учуден, ако някоя заблудена светкавица те хакне в слабините.
Когато се върнах в стаята си, позвъних в канцеларията на Спиърс и казах на полковника с най-отривистото козируване в света, че трябва да говоря с Бъз Мърсър. Той отвърна „Добре“, и затвори.
Дванайсет минути по-късно телефонът звънна. Беше някаква жена, която ми каза да сляза долу и да чакам пред хотела. Точно така направих.
Когато излязох, пред входа вече бръмчеше сив автомобил, от който слезе една корейка. Тя се огледа, забеляза ме и ми махна с ръка да се приближа.
— Вие сте Дръмънд, нали? — попита ме, когато наближих достатъчно, за да мога да я чуя.
— Аз съм — потвърдих.
— Качете се, моля.
Качих се и набързо я огледах. Беше стройна, строго облечена, някъде около трийсетте, привлекателна, но по един затворен, хладен начин. Косата й беше късо подстригана, без следа от прическа. Имаше очила с тънки златни рамки, с които приличаше на разсеян учен, случайно попаднал извън университетското градче.
— Е, а вие как се казвате? — попитах, като се чудех коя ли беше.
— Ким Сонг Мун. Приятелите ме наричат Каръл.
— Каръл? Че това какво общо има с Ким Сонг Мун?
— Нищо — призна тя. — Аз съм американка. Истинското ми име е Каръл Ким. Просто тук, в Корея, използвам името Ким Сонг Мун.
— Наистина ли? Да не сте от същата компания, за която работи Бъз Мърсър?
— Бъз ми е шеф.
— Чакайте да позная. Израснали сте в Калифорния, учили сте в Станфорд или може би Бъркли, там са ви вербували и през последните три години сте шпионирали тук.
— О, господи, толкова ли е очевидно? — попита ме тя шокирана.
— Просто използвам стереотипи. Освен това телепатията е едно от най-силно развитите ми умения.
— Всъщност — рече тя — израснала съм в Бостън, завърших колежа „Мидълбъри“, където научих корейски, а след това продължих в, Дюк“, където се дипломирах като юрист. И не са ме вербували. След като завърших, сама потърсих агенцията и ги убедих, че корейският език и външността ми могат да влязат в работа. И съм тук по-малко от месец.
— Аха, значи повечето го отгатнах.
— Кое по-точно?
— Че си учила в колеж?
Тя не се засмя.
— Значи си адвокат, така ли? — попита. — Не приличаш на адвокат.
— Нима? И как изглеждат адвокатите обикновено? — попитах, за да си изпрося някой комплимент.
— Обикновено изглеждат много интелигентни.
— Ох!
— Освен това или са доста закръглени, или пък прекалено кльощави и недоразвити.
— Аха — казах и поизправих рамене.
— А пък добрите, наистина добрите, обикновено са с изгризани нокти и постоянно изглеждат притеснени.
— А аз не, така ли?
Тя отново ме погледна.
— Не. Изглеждаш прекалено самоуверен, може би дори нахакан.
Остави ме да преглътна тези думи, след което продължи:
— Трябва да ви кажа, че аз следя вашия процес от страна на ЦРУ. Докараха ме, за да държа нещата под око.
— Това, което се вижда от моята страна, е много хубаво око — изтърсих аз, какъвто си бях сваляч.
Тя ме изгледа с досада, докато паркираше колата пред офицерския клуб. Слязохме и Каръл закрачи по начин, който издаваше, че в свободното си време здраво тренира бързо ходене. Последвах я като изплезен пудел, изкачихме няколко стъпала и влязохме в малко уютно фоайе. Минахме през ресторант, в който нямаше нито един посетител, след това през друга врата и накрая се озовахме в една стая в дъното на сградата.
Там беше Бъз Мърсър — вдигнал крака върху масата, с разхлабена вратовръзка и навити ръкави на ризата. Разговаряше по мобилен телефон, който беше прекалено голям и тежък, за да е стандартен модел. Сигурно беше специално кодиран за тайните служби. В мига, в който влязох, той сниши глас, изрече още няколко думи, набързо се сбогува и прекъсна връзката.
Нищо чудно просто да си беше поръчвал пица. Хората от ЦРУ са си такива — толкова тайнствени, че да си умреш от смях.
— Сядайте — обърна се към мен и Каръл.
Направихме го. Той се взря за момент в лицето ми, после каза:
— Съжалявам за това, което се е случило с Мерит.
Не изглеждаше много опечален, но пък и откъде-накъде да бъде?
— Да, ужасно нещо. Доста е пострадал, доколкото знам.
— Преди двайсетина минути е изпаднал в кома.
— Още по-зле.
Бъз сви вежди по същия начин, по който нормалните хора свиват рамене.
— Е, поне са овладели вътрешния кръвоизлив. Комата е неприятно нещо, но поне няма да умре от загуба на кръв.
— След като сте толкова добре информирани, имате ли представа кой го е извършил?
Той се наведе напред и облегна лакти на масата.
— Дръмънд, в Южна Корея живеят четирийсет и шест милиона души. Да извадим от тях онези в инвалидни колички, лежащите в болница и всички дечурлига, които са прекалено малки, за да го повдигнат и хвърлят на пътя. Така броят на заподозрените ще се сведе до едно прилично число, с което може да се работи. Да речем, трийсет и пет милиона, някъде там. А, и не забравяй двайсет и петте милиона народ в Северна Корея.
— Карлсън смята, че зад тази история стоят южнокорейските власти.