— Този въпрос не ми харесва.
— Капитане, във вашия апартамент е бил убит човек. Ще ви се наложи да отговаряте на цял куп въпроси, които няма да ви харесат. Отговорете, моля. Имаше ли наркотици?
— Не, никакви — отговаря най-сетне Уайтхол.
— Защо другите са останали да нощуват в апартамента ви?
— Партито продължи до късно. Всички се забавлявахме добре. Преди да се усетим, вече беше станало два след полунощ.
— Пияни ли бяха другите?
— По мое мнение доста бяха прехвърлили мярката. Не смятах, че е добра идея да ги пусна да вървят пеш три километра до базата в това състояние, затова им предложих да останат.
— Аха — отговаря Бейлс. — Кога за последен път видяхте Ли Но Те жив?
— Не си спомням точно. Около два часа, предполагам. Отиде си в спалнята, а аз проверих дали вратата на апартамента е заключена, след което си легнах.
— Заключена ли беше вратата на апартамента?
— Да.
— Там има общо три спални, нали така?
— Да. Оставих спалните на гостите, а аз си легнах на канапето във всекидневната.
— Чухте ли някакъв шум през онази нощ?
— Какъв шум?
— Може би някой да влиза в апартамента ви? Шум от борба? Скандал?
— Не. Обикновено спя много леко, но честно казано, боя се, че тогава и аз бях пийнал доста. Не съм чул нищо.
— Само вие ли имате ключове от апартамента?
— Мисля, че и компанията, която управлява сградата, има ключове. Но не и някой друг.
— Значи нямате никаква представа какво се е случило с редник Ли?
— Никаква. Бях шокиран, когато го открихме мъртъв. Нямам представа как е станало.
След това Бейлс казва:
— Това е всичко на този етап от разследването. Имате ли нещо друго, което бихте искали да добавите?
— Не, нищо. Но… ъъъ… съобщено ли е вече на родителите му?
— Баща му е бил информиран преди два часа.
— Може би трябва да се отбия и да изразя съболезнованията си. Той беше чудесен младеж. Бих искал да кажа това на родителите му. Имате ли адреса им? Тук в Сеул ли живеят?
— Сериозно ли говорите? — пита Бейлс.
— Мисля, че би било порядъчно от моя страна да го направя. Все пак е бил убит в моя апартамент.
— Искате да кажете, че не знаете кой е баща му?
— Не. Трябва ли?
— Бащата на редник Ли е министърът на отбраната на Южна Корея.
— Ох, мамка му!
С това възклицание завършваше първоначалният разпит. А и както стояха нещата, това си беше доста подходящо резюме на ситуацията.
Опитах се да си представя какво е ставало в главата на Уайтхол по време на разпита. Последната част си беше доста съмнителна, няма какво да се лъжем. Би трябвало да знае за бащата на Ли. Значи лъжеше, подвеждаше и на всичко отгоре се беше объркал. Сигурно е бил изплашен до смърт. И все пак какви бяха тези номера?!
Наистина ли си е мислил, че ще му се размине? Как би могъл? Трупът е бил намерен в апартамента му, в собствената му спалня, до самия него, за бога! В апартамента е имало още двама свидетели. Дали са използвали времето, преди корейските ченгета да пристигнат, за да съгласуват алибито си? Не се ли е сещал Уайтхол, че в трупа на Ли ще бъде открита неговата сперма?
И наистина ли е бил толкова глупав да смята, че ще му повярват, че не е знаел кой е бащата на Ли? Очевидно се е опитвал да се отдалечи максимално от убития. Бегъл познат, екскурзовод, едва го е познавал, но го е поканил в апартамента си, за да го запознае с няколко приятелски настроени военнослужещи. Беше се препънал в собствените си тези.
А като алиби всичко това беше пълна нула.
Отворих папката с протокола от разпита на Моран. Пълното му име беше Карл Г. Моран. От вътрешната страна на папката с кламер беше прикрепена снимка, направена от военната полиция.
Беше черно-бяла и на нея се виждаше едър, много силен наглед мъж — истинска мечка. Беше на около четирийсет, с посребрена коса, широко лице и нос, който, изглежда, беше понесъл доста удари. Но онова, което привличаше погледа, бяха очите на Моран. Бяха почти неестествено големи и рязко се отличаваха от всичко останало. Бяха очи на сърна с дълги, разкошни мигли върху лицето на борец. Приличаха на очите на Марлон Брандо, поне преди Брандо да започне да плюска толкова много и лицето му да подпухне дотам, че очите му изобщо да не се виждат.
Изражението на Моран издаваше или объркване, или раздразнение, а може би и двете.
Бейлс отново не беше пропуснал рутинното прочитане на правата. Странното в случая беше, че Моран го беше прекъснал, за да попита дали Уайтхол е помолил за присъствието на адвокат. Бейлс беше отговорил отрицателно и затова Моран също се беше отказал от това право.
Оставих папката на бюрото. Защо е било важно това за Моран? Дали е било някакъв вид лакмусова проба? И какво от това, ако Уайтхол е отказал адвокат? Имаше нещо странно. Сякаш Моран искаше да провери дали може да се довери на Уайтхол. Във всеки случай си отбелязах наум по-късно да помисля за това.
— В какви отношения бяхте с жертвата? — пита Бейлс, след като е изчерпил репертоара си от подгряващи въпроси.
Моран отговаря:
— Той беше приятел на капитан Уайтхол. Преди това изобщо не го познавах, но капитанът го беше поканил.
— Защо?
— А?
— Защо го беше поканил капитан Уайтхол?
— Ха сега де — отвръща Моран. — Може би са били приятели. Може би си е помислил, че и ние ще го харесаме.
— Срещали ли сте се с жертвата преди тази вечер?
— Не. Може и да съм го мяркал из базата, но на мен всичките жълтури са ми еднакви.
Жълтури? Можех да си представя изражението на инспектор Чой в този момент.
Бейлс пита:
— Имаше ли пиене по време на партито?
— Да, разбира се. Какво си мислите, да не сме ученички?
— Наркотици?
— Хайде де, шефе. Имате капитан и старши сержант. Мислите ли, че някой би бил толкова глупав, че да употребява наркотици пред нас?
— Това „не“ ли означава?
— Абсолютно. Означава „не“.
— Кога свърши партито?
— Не знам. Май много-много не си гледах часовника. Късно обаче.
— Някой от вас беше ли пил прекалено много?
— О, да, по дяволите. Едва се държах на крака, затова капитанът ни каза да се тръшкаме там.
— И къде спахте?
— Аз… мамка му, бях прекалено къркан, за да забележа.
— Но точно вие сте открили трупа. Как стана това?
— Събудих се към пет. Бях малко замаян, нали разбирате? Все пак бях обърнал половин кило „Джони Уокър“. Отидох да се изпикая. След това се запътих към стаята на капитана, за да ги видя как са. Почуках, но никой не се обади, затова отворих вратата. Жълтурчето си лежеше там, обаче изобщо не мърдаше. Влязох и го раздрусах. Нищо. Затова го обърнах по гръб и тогава видях тоя колан на врата му. По умрял нямаше как да стане, затова отидох и извиках военната полиция.
— Коланът беше ли на врата му, когато се опитахте да го събудите?
— Точно това казах, нали?
— Какъв колан беше?
— Ами… ъъъ, обикновен армейски колан. Можеше да е на всеки. Можеше дори да си е негов, на жълтурчето, защото беше катюса и носеше американска униформа, нали така? Може да е бил неговият, нищо чудно. Може да се е опитвал да се обеси и да е паднал.
— Махнахте ли колана?
— Не съм го пипал проклетото нещо.
— Знаете ли кой го е махнал?
— Не. Нищо подобно не съм видял.
— Значи не знаете кой го е свалил?
Бейлс задавал правилните въпроси. След като не разполагал с резултатите от аутопсията, би трябвало да допусне, че това е оръжието на престъплението. А ако можел да открие чий е бил коланът, това би могло да го отведе до убиеца.
— Нямам представа — обявява Моран.
— Събудихте ли останалите?
— Да.
— А къде спяха те?
— Не си спомням.
— Не си спомняте ли? — пита Бейлс, а аз само можех да си представя изуменото му изражение.
Да не говорим, че в онзи момент той дори още не е имал представа колко важен ще стане този въпрос по-късно.