— Точно така. Както ви казах, още бях замаян, а и след като видях умрелия жълтур, съвсем ми се размъти главата.
Бейлс все още не е бил наясно с естеството на отношенията между четиримата, затова приел този отговор на доверие и не продължил да рови.
— Чухте ли някакви шумове онази нощ? От борба? От караница?
— Не. Половинка уиски действа по-добре от приспивателно. Мамка му, някой като нищо е можел да застреля хлапака, вместо да го удуши, и аз пак нищо нямаше да чуя. Нямам си представа какво е станало с жълтурчето. Кълна се.
— Имам само още един въпрос — казва Бейлс. — Вие ли поканихте Джаксън на партито?
— Да.
— Защо? Не е ли необичайно за един старши сержант да покани редник на парти в квартирата на офицер? Особено след като ще има пиене?
— Чакайте малко, Джаксън е писарят на моята рота. Освен това е добро момче. Няма обаче много приятели и си помислих, че така ще може да поизлезе от казармата. Някак си ми беше жал за него. Може би преценката ми е била погрешна, но това не е престъпление, нали така?
— Не, според мен не е — отвръща Бейлс, което само показва колко наивен е бил на този ранен етап от играта.
Върнах преписа в папката и се замислих. На този етап Моран очевидно се стремеше да предпази задника на Уайтхол. Знаел е чий е бил коланът около врата на Ли, навярно е знаел и кой го е махнал, а пък съвсем сигурно е знаел кой къде е спял. Но беше излъгал.
И той като Уайтхол би трябвало да знае, че в тялото на Ли в крайна сметка ще бъде намерена и спермата. Тогава защо е излъгал Бейлс? И какво го е накарало по-късно да спре да лъже и да даде показания срещу Уайтхол?
Всичко това беше още по-необяснимо, защото Уайтхол и Моран глупаво се бяха набутали в едно доста ограничено пространство. Нямаше следи от взлом на апартамента. Уайтхол глупаво беше признал, че е заключил вратата, преди да си легне. Признал беше също, че само той и компанията, управляваща комплекса, са имали ключове. Това не беше особено умно, ако се замисли човек. Защо Уайтхол не е казал, че е оставил вратата отключена? А Моран би могъл да подсили това твърдение, като каже, че да, чул някаква врата да се отваря и да се затваря посред нощ, но си помислил, че Джаксън, Уайтхол или Ли са отишли до банята. Най-малкото това би отворило място за възможността някой неканен гост да се е промъкнал и да е удушил Ли.
На Катрин щеше да й бъде адски трудно да докаже, че обвинението срещу Уайтхол е било скалъпено. Глупакът беше фокусирал лъча на прожектора върху себе си и другите двама, които обаче вече бяха свидетели на обвинението. Ето ти още една слабост в тезата на защитата за „скалъпеното обвинение“. Военните трибунали стават доста скептични, когато обвиненият твърди, че обвинението е скалъпено точно от тези свидетели, които са дали показания срещу него.
Бръкнах в кашона и извадих лист хартия. Беше фотокопие на документа за предаването на трупа на Ли Но Те от болницата в Итеуон на Осемнайсета евакуационна военна болница в базата на „Йонгсан“. Потърсих името на американския офицер, който беше подписал документа. След това позвъних във военната болница.
— Свържете ме е капитан Уилсън Бриджис, моля — рекох на веселата телефонистка.
— Секундичка.
Последва я още по-жизнерадостен глас:
— Доктор Бриджис слуша.
— Капитан Бриджис, обажда се майор Шон Дръмънд. Аз съм от адвокатите на капитан Уайтхол.
— Какво мога да направя за вас?
— Трупът на Ли Но Те още ли е във вашата болница?
— Да — отвърна доволно той. — В хладилната камера в сутерена.
— Удобно ли е да дойда още сега да огледам трупа?
— За мен няма проблеми. Мисля, че и той няма да има нищо против.
Докторът се изхили, аз не. Бях чувал доста вицове за морги и този бе един от най-старите и гадните.
— Ще бъда при вас до петнайсет минути. А бихте ли помолили и вашия експерт по аутопсиите да бъде подръка?
— Вече го направихте.
— Вие сте патолог?
— Всъщност съм хирург. Но болницата ни е малка, затова всеки от нас носи по няколко дини под една мишница.
— Сигурно имате отлична оценка по патология от медицинския университет?
— Ами, ами. Едва не ме скъсаха, но досега нито един труп не се е оплакал.
Втора изтъркана гробарска шегичка в рамките на няколко секунди? Очевидно оригиналността не беше най-силната му страна.
10
Евакуационната болница беше дълга едноетажна постройка, която вонеше на антисептични препарати и прекалена чистота. Попитах момичето на рецепцията как да намеря капитан Уилсън Бриджис и в отговор тя изстреля някаква скоропоговорка, която ми прозвуча горе-долу така: „Завивате шест пъти надясно, след това три-четири пъти наляво, после два пъти надясно и надолу до края на дългия коридор.“ Казах си, че болницата не е голяма, и тръгнах. Намерих го около двайсет минути по-късно.
Кабинетът на Бриджис се оказа едно копторче в самото дъно на сградата — може би се опитваха да го скрият, далеч от очите на случайни минувачи. Почуках на вратата, тя се отвори и веднага разбрах защо.
Уилсън Бриджис представляваше вероятно най-жалката картинка, която може да мине за изображение на американски офицер. Бялата му престилка беше измачкана и нашарена с петна, за чийто произход не исках дори да си помисля. Косата му беше прекалено дълга и разрошена в нещо подозрително подобно на пънкарска прическа. По лицето му се виждаха кичурчета косми, пропуснати от бръснача, а ботушите, които се подаваха под медицинската му престилка, бяха толкова посивели и напукани, че сигурно можеха да поемат цяла кофа вакса.
С непоправимия си оптимизъм възприех тези позорящи армията белези като доста обнадеждаващи. Едно слабо известно правило за военните лекари е никога, ама никога да не разчиташ на доктори с подстрижка на морски пехотинец, колосани яки, блестящи обувки и стойката на ротен сержант. Тези типове всъщност повече искат да бъдат офицери, отколкото лекари. По-добре е да те оперира някой доктор, който изглежда като току-що излязъл от сушилнята на обществена пералня, защото е по-вероятно да е пристрастен към медицината, а не към маршируването и отдаването на чест. От друга страна обаче, тази теория понякога е ужасно погрешна. Понякога докторът изглежда като отблъскващ нехранимайко просто защото наистина е отблъскващ нехранимайко. От онези, които в крайна сметка ще зашият аортата ви за капачката на коляното.
Той протегна ръка.
— Уилсън Бриджис. Военен лекар от най-висша проба.
— Знам — отвърнах. — Току-що говорихме по телефона, забравихте ли?
— Да, бе — ухили се той. — Извинявай. Просто не приличаш на адвокат.
— Наистина ли? — попитах. — И как изглеждат адвокатите?
— Умни.
Бих могъл да му отвърна, че самият той прилича повече служител от чистотата, но защо да си хабя обидите?
— Виж какво, докторе, не обичам да давам зор на хората, но наистина нямаме време. Къде е трупът?
Той ми махна да го последвам и ме отведе в самото дъно на сградата, където поехме надолу по стълбището към мъждиво осветения сутерен.
— Хладилната ни камера е съвсем малка — обясни той. — Гледай да си направиш резервация предварително, ако ти се наложи, защото шкафовете са само четири. Обикновено, когато някой почине, направо го качваме на първия самолет за Щатите.
— Защо са ви предали Ли? — попитах.
— Да пукна, ако знам. Заповядаха ми да го взема и да го докарам тук.
— Участва ли в аутопсията?
— Не. Представлението си беше изцяло корейско. Но не си вади погрешно заключение. Няма пропуски, повярвай ми. Момчето беше обработено от Ким Ме Сонг.
— Добър ли е?
— Тъкмо него пращат на всички международни конференции, за да убедят останалия свят, че корейската медицина е най-развитата в света.
— Мамка му — изръмжах.
Той ме погледна през рамо и се ухили.
— Е, нямаше как да не изпратят най-добрия, след като момчето е било синът на вожда.
— Така си е — съгласих се.
Бях крайно неприятно изненадан от тази информация, защото беше почти сигурно, че доктор Ким Ме Сонг ще се появи на свидетелската скамейка. Значи обвинението разполагаше с първокласни играчи. Лоша работа.