— Една бира — подвикнах на бармана, който тъкмо наливаше моя скоч.
После кисело се обърнах към Катрин:
— Предполагам, че в оная комуна, където си израснала, много-много не са наблягали на пиенето.
Тя ме изгледа раздразнена, защото беше адски очевидно на какво са наблягали според мен.
— Бил ли си някога в комуна? — попита тя.
— Виждал съм няколко в Израел — признах си. — Но онези там не бяха построени от децата цветя.
— И си мислиш, че идеята за това е незряла, така ли?
— Незряла? А, искаш да кажеш глупава. Да, точно така.
Барманът се появи с чашите ни и аз обявих достатъчно дълго примирие, за да дръпна първата яка глътка от уискито. Гърлото ми пламна от горе до долу.
— И какъв точно ти е проблемът? — попита тя, без да откъсва поглед от вече наполовина празната ми чаша.
— Ами ако пропуснем факта, че ти ме набута във всичко това, току-що се връщам от моргата, където прекарах двайсетина минути с един човек, който ми се стори много приятен. Само дето вече не можеше да диша. И причината за това е нашият клиент.
— Прегледа ли резултатите от аутопсията?
— Да.
Тя взе питието си с две ръце, отпи здравата и ме погледна над ръба на чашата.
— И какво мислиш?
— Мисля, че нашият клиент в крайна сметка ще се озове вързан за електрическия стол в една тъмна стая в „Левънуърт“, а през тялото му ще минат няколко хиляди крайно поучителни волта. При това ще бъде напълно заслужено.
Тя се облегна на масата и отпи по-малка и подходяща за дама глътка от бирата си.
— Освен ако обвинението не е скалъпено.
— Хайде де, Катрин, дори ти не можеш да повярваш на тези глупости.
— Дай ми поне възможност да се защитя — рече тя. — Непрекъснато ме караш да те изслушвам, дай сега шанс и на мен да се изкажа.
— Добре — отвърнах с изражение, което трябваше да й даде да разбере, че й угаждам.
Нищо не вбесяваше Катрин Карлсън повече от подозрението, че някой й угажда, но тя някак си успя да не се издаде.
— Да допуснем, в името на спора, че Томас е бил толкова пиян, че буквално е изпаднал в кома. Да допуснем, че е бил дълбоко заспал, когато Ли е бил убит, а трупът е бил поставен така, че да изглежда, че го е извършил той.
— Да, бе — поклатих глава.
— Просто се опитай да го допуснеш.
— Добре — отвърнах, — тогава имаш само двама заподозрени. Моран и Джаксън.
— Ти кой би си избрал?
— Моран. Той е едър и много силен. Самият Ли Но Те не е бил слабак, а тялото му е покрито с подутини, контузни рани и ожулвания. Докторът ми каза, че раните на корема му сякаш са били причинени от парен чук. Целите му ребра са натрошени. Човекът, който го е пердашил, навярно е бил доста едър и адски силен.
— Освен ако Ли не е бил толкова пиян, че да не е бил в състояние да се защити.
— Проблемът тук е — възразих аз, — че съдържанието на алкохол в кръвта му е било само 0,051 промила. Може и да е бил пиян около полунощ, но в момента на убийството е бил достатъчно трезвен, за да може да се защити.
— Добър довод — рече тя. — И аутопсията не посочва контузии по главата му, тоест такива, от които да е изпаднал в безсъзнание?
— Не. Има контузии по корема, ръцете, китките, пищялите, глезените, но не и по главата или лицето.
— Значи няма нищо по лицето? — попита Катрин изненадано.
Подозирах, че се преструва, разбира се, тъй като е нейното усърдие със сигурност вече беше прегледала доклада от аутопсията.
— Точно така — съгласих се аз.
— Не е ли странно?
— Не, доколкото мога да преценя.
— Ами представи си, че се е сбил с нападателя. Борят се и Ли прави всичко възможно да се измъкне. Защо няма рани по лицето?
Имаше основание, но аз имах по-добро:
— Помисли, Катрин. Ако някой иска да го изнасили, би го нападнал отзад. Такава е геометрията при мъжете.
— Тогава откъде са нараняванията по корема и пищялите? — попита тя.
— Не знам. Може нападението да е започнало фронтално, а после нападателят да е минал зад гърба му. Освен това не забравяй, че е удушен с колан, а според аутопсията силата е била приложена изотзад.
— Може би — каза тя, но изобщо не изглеждаше убедена.
Струваше ми се, че просто се мъчи да се улови за първата попаднала сламка, за да изгради защитата си, без да се разсейва с дреболии от сорта на противоречиви доказателства или липса на логика.
— Виж — казах. — Знам, че не ти се иска отново да отваряме тази тема, но колкото повече научавам за това дело, толкова по-съмнителна ми изглежда защитата, която се основава на тезата за скалъпени обвинения.
— Ами остани си със съмненията — въздъхна тя. — Може би няма да е лошо да имам в екипа си и един скептик.
— Може би. Но си помисли какво ще струва това на клиента ни, ако се окаже, че грешиш.
— Като стана дума за него — рече тя и отпи от бирата си, — какво ще кажеш за едно посещение при Томас?
— С каква цел?
— Просто визита, да проверим как е. Сигурно ще му се отрази добре.
— Ще дойда с теб — измърморих, — но ако бях с всичкия си, по-скоро бих го напердашил с бейзболна бухалка, вместо да му повдигам духа.
Колата ни чакаше отвън, но ни трябваха около два часа и известен брой погрешни завои, преди да успеем отново да намерим затвора. Всички пътни знаци бяха на корейски, а Катрин непрекъснато ме ругаеше, сякаш аз бях виновен, че този народ използва някакви безсмислени драскулки за писменост. Някои жени са такива.
Когато спряхме в двора на затвора, вече се смрачаваше. Наредих на шофьора да не гаси двигателя. Необходими ни бяха няколко минути, за да обясним на тъмничаря на рецепцията защо сме тук, тъй като не говореше и думичка английски. Гледаше ни така, сякаш се опитвахме да му продадем нещо, докато аз полагах усилие да му обясня с жестове какво точно искаме. Сочех към бялата стена и повтарях „Уайтхол“, което според мен си беше доста остроумно, но Катрин очевидно смяташе, че съм идиот, и изобщо не полагаше усилия да го прикрие. Най-сетне тъмничарят схвана шегата, ухили се и закима енергично с глава като пале, което е научило някой нов номер. После излезе за малко и се върна с огромния главорез с волското телосложение.
— Искате да посетите Уайтхол, така ли? — попита той и ни се ухили, за да ни покаже всичките си зъби.
— Моля ви — рекох смирено. — Само за няколко минути.
Той скръсти ръчища на масивния си гръден кош.
— Трябваше да се обадите предварително.
— Много съжалявам за този пропуск — казах. — Разчитаме на вашето великодушие да ни разрешите да го видим.
Той ме гледа намръщен в продължение на няколко секунди, като или си мислеше, че го будалкам, или пък не му харесваше да го смятат за великодушен, но накрая спусна ръце и ни даде знак да го последваме. Минахме по същия маршрут, отново цареше същата призрачна тишина. Кълна се, че чух как някой пръдна на третия етаж.
— Пак ли имат час за четене? — попитах.
— Не, сега е часът за молитва.
— И какво се прави?
— Молят Господ да им прости.
— Всички ли са християни?
— Когато влязат тук, не. Но всички си тръгват набожни.
Вече бяхме стигнали до килията на Уайтхол и едрият кореец търсеше ключа из джобовете си.
— Само аз имам ключ — каза той, мушна го в ключалката и го завъртя рязко. — Заради безопасността на Уайтхол. Тук има достатъчно хора, които биха го убили с удоволствие. Дори сред тъмничарите.
Оставих думите му без коментар и двамата с Катрин мушнахме глави в килията. Освен това премълчах, че и аз самият бих го убил с удоволствие.
Трябваше ни известно време, за да свикнем с тъмнината. Лъчите на мъждивата крушка бяха толкова слаби, че едва стигаха до пода на килията.
— Томас? — обади се Катрин.
От ъгъла на миниатюрното помещение се понесе едва доловимо шумолене:
— Катрин, ти ли си?
— Да. Как си?
— Бил съм и по-добре — отвърна той. — Влизайте.
Така и направихме. Килията вонеше. Уайтхол очевидно беше използвал металната кофа в ъгъла за тоалетна и беше също толкова очевидно, че кофата не е била изпразнена.