— Извинете — обърна се Катрин към едрия кореец, — но защо не наредите на някого да изхвърли кофата? За бога, това е отвратително. Ще хване някоя ужасна болест.
— Не се безпокойте — успокои я онзи. — Изпразваме кофите през три дни. Не е трябвало да яде толкова много, преди да дойде тук. Скоро тялото му ще се пречисти, а новата му диета ще реши проблема с отпадъците.
Казано с други думи, съвсем скоро Уайтхол щеше да започне да получава само малка порция ориз и вода, така че да не произвежда толкова много отпадъци. Много са икономични тези корейски затвори.
Обърнах се към надзирателя:
— Бихте ли се отдалечили малко — например на около петнайсет метра? Трябва да обсъдим някои неща с клиента си, а американските закони ни дават правото на конфиденциалност.
— Разбира се — рече той и се ухили, сякаш това беше някаква особено глупава молба.
Очите ми вече бяха свикнали с тъмнината и аз внимателно огледах нашия клиент. Беше облечен с корейска затворническа униформа, която се състоеше от груба памучна пижама и чифт платнени чехли. Устните и лицето му бяха странно изкривени. Или и двете му очи бяха яко насинени, или беше започнал да се превръща в миеща се мечка.
— Грубички са, а? — попитах.
— Много — отвърна той.
— Кой ти стори това? — попита Катрин, готова да вдигне тревога.
— Не се безпокой — отговори Уайтхол.
— Не, аз няма да оставя това така. Аз ще…
— Казах ти, забрави го! — изкрещя Уайтхол толкова настоятелно, че нямаше да се учудя, ако я беше зашлевил.
— По дяволите, Томас, те не могат да постъпват така с теб!
— Катрин, те могат да постъпят и далеч по-лошо. Не ги вбесявай допълнително.
Катрин държеше на своето:
— Ще отида при министъра на правосъдието. Ако трябва, ще свикам пресконференция и ще кажа пред целия свят какво се случва тук.
Уайтхол се стовари на рогозката си.
— А според теб защо изобщо изглеждам по този начин? Измъкнаха ме от килията посред нощ и ме отведоха в една стая да те гледам по Си Ен Ен, след което ме пребиха като куче. Никаква помощ повече, ясно ли ти е?
Чух как Катрин си пое дълбоко въздух, но преди да успее да каже нещо, се намесих:
— Като изключим това, как стоят нещата?
— Непоносимо е.
— Мислиш ли, че ще можеш да издържиш на тези условия до края на живота си?
За миг настъпи пълна тишина. После той каза някъде в тъмното:
— Не, ще се самоубия.
Думите му прозвучаха доста странно, защото не ги изрече ядосано, нито силно, нито дори заплашително, както биха сторили повечето хора в неговото положение — или за да предизвикат съчувствие, или да ви накарат да предложите някакво решение. Тонът му беше съвсем равен и безстрастен, все едно просто ни съобщаваше някакъв факт.
— Капитан Уайтхол — казах. — Колкото повече се задълбочавам във вашия случай, толкова по-вероятен ми се струва такъв изход. Единственият ви шанс сме ние с Катрин. Ще трябва да ни кажете още някои неща.
Върху лицето му се изписа замислено изражение. Истината беше, че садистично се бях надявал няколкото дни в корейския затвор да го накарат да пропее като кастрирано канарче.
— Добре — рече най-накрая. — Ще отговоря на още само два въпроса. Затова внимавайте какво ще попитате.
— Разкажете ми за Ли Но Те — казах аз.
Той тежко въздъхна и мина много време, преди да отговори. Прекалено много време, дори се притесних дали не съм избрал толкова лична или неудобна тема, че да се отрече от думата си. Най-сетне той рече:
— Сигурен съм, че това ще ви прозвучи гадно, но ние бяхме влюбени. Започна се преди пет месеца. Сержантът му го беше пратил във финансовия отдел да вземе някакви формуляри, аз пък проверявах нещо там. Достатъчен беше един поглед, и двамата вече просто знаехме, че сме влюбени.
— Преди пет месеца? — попитах.
— Точно така. Това е причината да наема апартамента извън базата. Това беше нашето… мисля, че схващате картинката. Можех да се срещам там с него, да бъдем заедно, да бъдем сами, в нашето местенце.
— Вие, ъъъ, какво? Ходили сте с него в продължение на пет месеца?
— Редовно се срещахме, да.
— Тогава… какво ще кажете за свидетели? Би трябвало да има свидетели.
— Не, нямаше свидетели. Поне аз не знам. Когато сте хомосексуалист и служите в армията, господин майор, изключително много внимавате за такива неща. Превръщате се в експерт по нощното промъкване. А ако сте кореец, е още по-зле.
— Защо?
— Какво защо? Защо се промъкваме нощем ли?
— Не, мисля, че това го схванах. Но защо корейските хомосексуалисти са такива параноици?
— Не знаете ли?
— Не, не знам. Образовайте ме.
— Защото в Корея хомосексуалистите стоят по-ниско от всяка друга форма на живот. Много от азиатците са напълно предубедени. Много държат на расовата си чистота, на кръвните си връзки и презират всеки, който по някакъв начин омърсява тези отношения. Корейските хомосексуалисти не са хора, те са парии, които дори не заслужават презрение. Не могат да си подадат носа навън. Ето в такъв свят живееше Но. Беше уплашен до смърт да не бъде разкрит. По-уплашен и от мен.
— Но всички — корейците, американските военни, дори Моран и Джаксън до един твърдят, че е бил хетеро. Как ще ми го обясните?
— Моран и Джаксън много добре знаят, че не е така. Останалите навярно смятат, че наистина е бил хетеросексуален. Беше много убедителен. Дори беше стигнал дотам да излиза с жени, за да разсее съмненията. А и жените го харесваха. Беше хубав, нали разбирате? Когато влезеше в някакво помещение, всички се обръщаха да го изгледат, сякаш беше жребец за разплод.
— Родителите му знаели ли са?
— Не. От това се боеше най-много. Обожаваше родителите си. Знаеше, че това ще ги убие. Понякога си мечтаех как ще дойде с мен в Щатите, но той не искаше и да чуе. Никога не би сторил нещо, което да засрами или разочарова родителите му.
Всичко това звучеше като някаква извратена версия на „Ромео и Жулиета“, все същата обречена любовна история, само че в този случай някак си не изпитвах никакво съчувствие към нещастния любовник.
— Добре — казах и продължих. — Апартаментът ви е бил заключен. Няма никакви следи от взлом, така че ако не сте убили Ли, остава да са го направили Моран или Джаксън. Ако трябва да изберете един от двамата, кого бихте посочили?
Той се замисли за миг. За да успее една защитна теза, която се основава на теорията за скалъпено обвинение, трябва да имате изкупителна жертва, на която да припишете престъплението. Не беше необходимо да доказваме, че Моран или Джаксън са извършителите, но трябваше да внесем достатъчно съмнение в съзнанието на съдебните заседатели, за да не могат да бъдат сигурни кой е извършителят. С други думи, трябваше да предизвикаме достатъчно съмнение към факта, че убиецът е Уайтхол.
Най-накрая той каза:
— Никой от тях не би го сторил.
— Не ви попитах за това. Дайте ми нещо, за което да се заловя. Кой от двамата би бил по-вероятният извършител?
— Вижте, господин майор, може да ви се сторя ужасно наивен, но просто не вярвам да го е направил който и да е от тях.
— По дяволите, Уайтхол, дръжте се като възрастен човек! И двамата твърдят, че сте го извършили вие!
Той рязко отвърна:
— Не казват нищо подобно! Четох показанията им. Твърдят, че май били чули шумен скандал. Казват, че Но е бил в стаята ми с мен. Казват, че аз съм махнал колана от шията на Но. Всичко това, с изключение на скандала, е напълно вярно.
Не можех да го опровергая, тъй като още не бях чел показанията, дадени пред Бейлс при вторите разпити.
— А Моран изнасили ли го? — попитах.
— Вече надхвърлихте броя на разрешените въпроси.
— Толкова ли е важно? Просто отговорете на питането ми.
— Не. Продължете да разследвате и след това пак елате при мен.
Искаше ми се да го размажа. Този тип живееше на ориз и вода, на два пъти го бяха пребивали и го очакваше или смъртно наказание, или доживотна присъда в корейски затвор — а второто, както сам бе казал, беше равносилно на смъртна присъда. И въпреки това си играеше на шикалки. Или главата му беше пълна с талаш вместо мозък, или не му се живееше.