А може би беше точно това, сепнах се изведнъж. Може би проклетият тъпанар искаше да се превърне в мъченик на хомосексуалното движение — страдащият Лотарио, пожертвал себе си в името на каузата. Но това би имало успех само ако беше невинен. А той не беше.
Хвърлих поглед към Катрин, а тя сви рамене, все едно искаше да каже: „Какво да се прави?“
— Вижте какво, Уайтхол — рекох, — трябва да бъда откровен с вас. Започвате да ме ядосвате. Имаме само единайсет дни, за да подготвим защитата ви, затова ще бъде най-добре да престанете да играете игрички.
— Не играя никакви игрички, господин майор. Имам си причини.
Непреклонно беше превил рамене и беше съвсем очевидно, че нямаше да успея да го размекна. Започвах да се разгорещявам. Един от колегите ни се намираше в болницата и береше душа, докато останалите се трепехме пряко сили, за да го защитаваме. Не играел игрички, как не! Скръцнах със зъби и попитах:
— Можете ли да ми кажете поне за какво искате да пледираме? Виновен или невинен?
— Невинен, разбира се.
— Невинен за какво? Хомосексуални връзки? Близки отношения с редовия състав? Изнасилване? Убийство? Некрофилия?
— Вие ще ми кажете, господин майор. Нали това ви е работата? Направете разследването си, а след това елате, за да ме посъветвате.
Не можех да повярвам на ушите си. Този тип беше направо безочлив. Яростно го изгледах, но той отвърна на погледа ми, без да му мигне окото. Що се отнася до Катрин, единственият звук, който идваше откъм нея, беше бавно, плитко, овладяно дишане.
Защо, по дяволите, не беше вбесена като мен? Защо не скочи и не закрещя на този смотаняк? Тя беше водещата на екипа на защитата, помазана и изпратена тук да спаси този тип. Би трябвало тя да е човекът, който да предума или да принуди клиента си да се разкрие. Би трябвало да е смъртнобледа от ярост, защото той беше толкова глупав, че правеше задачата ни да го защитим адекватно направо невъзможна.
Но нямаше нищо подобно. Катрин беше невъзмутима като сфинкс.
11
Трябваше да изчакам да стане единайсет вечерта местно време, преди да позвъня на председателя на Военния съд. Нямаше го, но се свързах със заместника му — бригаден генерал Кортланд, което според мен също е фамозно име за юрист. През годините на няколко пъти бяхме работили заедно. Не се познавахме много добре, но бяхме на малки имена, което на военен жаргон означава, че той се обръщаше към мен с „Шон“, а аз — с „господин генерал“.
— Добро утро, господин генерал — казах. — Надявам се, че при вас у дома времето е хубаво.
— При нас у дома е горещо и задушно. Имам заседание след пет минути. Какво искаш, Шон?
— Питах се дали можете да ми кажете кой е назначен за прокурор по делото на Уайтхол.
— Да, разбира се. Еди Голдън. Познаваш ли го?
Беше абсолютно неискрен въпрос, защото всички военни адвокати познават Еди Голдън. Или най-малкото са чували за него.
Авиационните екипи от флота и морската пехота си имат една тузарска титла, с която удостояват най-лудия летец — изтребител сред тях. Наричат го „Топ Гън“ и това име вече е познато на целия свят заради сълзливия едноименен филм.
Макар че в юридическия корпус не изпълняваме смъртоносни въздушни пируети като летците-изтребители, и ние си имаме собствена глупава версия на това отличие — „Палача“. Присъжда се на прокурора, който е осъдил най-много негодници през годината. През последните шест години Еди неизменно печелеше титлата.
С Еди сме се срещали два пъти в съда и очевидно, след като той продължаваше да носи титлата си, аз не бях успял да навредя на репутацията му. За мое успокоение никой не ме укори — освен клиентите ми, разбира се, — защото и двете дела бяха почти безнадеждни. Но след като човек види Еди в действие, неволно започва да изпитва известно страхопочитание.
Той прилича повече на Робърт Редфорд, отколкото самият Редфорд прилича на себе си, ако това изобщо е възможно. Еди е младолик, остроумен, блестящ и избира точния момент с таланта на наемен убиец. Жените съдебни заседатели са като пластилин в ръцете му. Но и мъжете не са имунизирани срещу неговия чар. Разбирате ли, Еди притежава дарба, която в адвокатските среди е известна като „папски дар“. Това означава, че папата може да излезе на улицата в някой напълно безоблачен, слънчев ден и да отвори чадъра си, след което всички католици в радиус от няколко мили също ще отворят своите чадъри. В крайна сметка папата би трябвало да е безгрешен, нали така? Еди е същият, но само в съдебната зала, когато представлението е в разгара си.
Не съм отмъстителен, но и не обичам да губя повече от веднъж. Мога да се примиря с равен резултат, защото съм от онзи тип хора, които смятат, че равният резултат е адски близо до победата. Не всички обичат победителите, но никой не обича загубилите; аз пък се чувствам напълно удовлетворен, ако се намирам някъде по средата. От мисълта, че ще загубя трети път срещу Еди, направо ми се повръщаше.
Защото една друга особеност от характера на Еди е тази, че не умее да печели благородно. Той изпраща на всеки адвокат, когото е сразил, бейзболна бухалка с името си и отбелязана резка. Знам го със сигурност, защото в килера у дома имам две.
— Мамка му! — възкликнах и генералът се изкикоти.
— Нещо друго, с което мога да ти помогна?
— Не, благодаря ви много.
След което прекъснахме връзката.
Хубавото на този телефонен разговор беше, че той всъщност ме вдъхнови. Не знам с какво впечатление сте останали, но аз наистина не харесвам Еди. Не, не е вярно. Аз го мразя в червата.
Има една чудесна латинска фраза: Palmam qui meruit ferat, което в превод означава „Никой освен теб не може да се сравнява с теб самия“. Фразата доста точно обрисува Еди. Той е самодоволен, високомерен, надут и неприятен тип, който печели всеки път и никога не допуска загубилите да забравят това.
След като се заклех да не получа поредната му бейзболна бухалка, стоях буден до един сутринта, за да почета още от материалите в кашоните. Започнах с първоначалните показания на Джаксън.
Редник Евърет Джаксън, както беше цялото му име, беше роден преди двайсет години в Меривил, щата Мисисипи, а армията го бе обучила за административен чиновник.
В Корея беше почти от година, но нищо от личното му досие не се набиваше на очи. Беше просто едно от многото момчета, които са завършили гимназия, но са се отказали от колежа или са отложили влизането си, за да постъпят в армията. Може би е търсел някакви приключения, може да е искал да се махне от дома, а може и просто да не се е сетил за нищо по-интересно. Но пък беше умен. Резултатът му от теста, който се прилага в армията, беше 126. Той приблизително отговаря на коефициента за интелигентност в цивилните тестове, значи момчето имаше нещо в главата си.
Разгледах снимката, закрепена от вътрешната страна на корицата. Опитах се да пренебрегна вече известния ми факт, че е гей, но пък той точно на такъв си приличаше. Това не е лесно да се постигне на черно-бяла армейска фотография, на която стоиш мирно, облечен в униформа. Но той някак си беше успял. Излъчваше подчертана мекота и женственост.
Преди да бъде въведено правилото „Не се пита, не се казва“, Евърет Джаксън щеше да бъде забелязан и освободен от служба десет секунди след като е влязъл през портала, за да започне първоначалното обучение. Някой дебеловрат сержант с шапка като на мечето Смоуки щеше да го погледне, да изсумти подигравателно веднъж-дваж, а после щеше да го отведе в тоалетните и там, приближил лицето си на два сантиметра от лицето на Джаксън, да го попита свирепо:
— Не си и помисляй да ме лъжеш, момко. Кажи ми къде обичаш да мушкаш малкото си пишле.
Моран твърдеше в първоначалните си показания, че той бил поканил Джаксън на партито у Уайтхол, защото горкото момче си нямало приятели и било казармен плъх, който се нуждаел от малко развлечение. Сигурно в това имаше нещо вярно. Другите войници вероятно са презирали Джаксън и са го третирали като прокажен.