— Добре. Ето какво подозирам. Моран и Томас са били съгласни да сменят партньорите си.
— И смяташ, че и партньорите са били съгласни?
— Те са зрели мъже. Смяната би била почти невъзможна физически, ако не са съгласни.
— Но защо Уайтхол ще сменя партньора си, в когото твърди, че е бил влюбен?
— Само предполагам, окей? Но си мисля, че тази вечер ти може би стигна до евентуалния мотив на Томас. И двамата с Ли са знаели, че любовта им е обречена. На Томас са му оставали четири седмици служба в Корея. Ли не възнамерявал да го последва в Щатите и може би Томас — или Ли — решил, че е дошло време да предизвика раздялата.
— Значи смяташ, че тази смяна на партньорите е била опит за раздяла? Своего рода някакъв перверзен тип развод?
— Да, може би. Не забравяй, че става дума за гейове. Търсели са приемлив начин да скъсат емоционално. Може би са решили да започнат това, като скъсат физически.
— И за тази цел са си устроили някаква оргия със смяна на партньорите?
— Не, Дръмънд. Предполагам, че са се опитали да го сторят по много фин, дискретен начин. Навярно са пили толкова, за да притъпят нервите си и да се подготвят за нещо, което е било крайно мъчително в емоционално отношение. Предполагам също така, че по някое време през онази вечер са се разделили по двойки и са се оттеглили в различни спални.
— Значи така са избрали да се разделят?
— Възможно е.
— Това често ли се случва? Така ли правят гейовете?
— Има ли някакви общи правила, по които скъсват или се развеждат хетеросексуалните?
— Разбира се, че няма.
— Тогава не допускай, че има общоприети правила и за хомосексуалистите. Всяка връзка е различна, всяка раздяла също.
— Добре — казах, — тогава да видим дали ще можеш да намериш обяснение за следното: от момента, в който е открит трупът на Ли, до пристигането на полицията изминават около трийсет минути. Какво са правили те през това време?
Тя отвърна:
— Кой е повикал полицията?
— Моран.
— Наистина ли? И защо го е направил?
— А?
— Защо се е обадил в полицията? Помисли. Събужда се и намира в апартамента труп. Ако той е убиецът или е замесен в убийството, защо ще звъни в полицията? Няма ли той и Томас да се опитат да измислят някакъв начин да се отърват от трупа? Няма ли да се сдушат и да помислят как тайно да го измъкнат от сградата, за да го хвърлят някъде в горите, където никога няма да го намерят? Не е ли логично?
— Ами предполагам, че е така.
— Но вместо това Моран се обажда в полицията, нали?
— Но знаел ли е Уайтхол, че той се обажда в полицията?
— Почти съм сигурна, че е знаел.
— Тогава нека опитам друг вариант. Уайтхол е ядосан на Ли. Любовта на живота му току-що е отказала да го последва в Щатите. Чувства се изоставен, отхвърлен.
— Дотук добре.
— Вземат решение за тази въртележка с партньорите, само че вместо това да помогне на Уайтхол да преодолее проблема, той изпада в безумна ревност. Разгневява се и двамата се оттеглят заедно в спалнята. Започват да правят секс, но емоциите на Уайтхол излизат извън контрол. Става груб. Първо удря Ли силно. Вероятно го улучва в слънчевия сплит и му изкарва въздуха. След това премята колан около шията му и преди да се усети, вече го е убил. Може и да е било обмислено предварително, но може и да не е било. Може би подсъзнателната му ярост просто е изригнала на повърхността. През останалата част от нощта той лежи буден и се опитва да измисли какво да предприеме по-нататък. Първата точка от плана му е да се престори на дълбоко заспал, когато Моран отвори вратата в пет и половина.
— Тогава защо ще оставя Моран да се обади в полицията? Защо няма да се опита да го разубеди?
— Защото следва втора точка от плана. Той е умен. Ако се опита да попречи на Моран, това би било равносилно на самопризнание, че е убил Ли. Вместо това казва: „Господи, виж какво е станало! Някой е убил гаджето ми! Бързо, обадете се в полицията!“
— Освен ако Томас наистина не е бил изненадан.
— Не. Не разбираш ли? Като се прави на невинен, той е в състояние да накара Моран и Джаксън да му се доверят, да застанат до него, да уточнят алибито му. Никой не е видял как убива Ли. Другите двама са напълно объркани, но и те имат какво да крият. Усъмняват се, но той се надява най-малкото да ги принуди да излъжат за това-онова и да му помогнат да поддържа версията си. Уайтхол знае, че и те имат какво да крият. Решава да използва доверието и страховете им и да рискува.
— Не ми звучи като безупречен план.
— Така е, но все пак си имаш работа с човек, който току-що е изпаднал в ярост и е убил любовника си. Силно възбуден. Пиян. Действал е необмислено. Няма подръка никакви перфектни планове. Знае, че не може да измъкне трупа от апартамента, без да събуди Моран или Джаксън. Или без да срещне някой ранобуден кореец в асансьора, както е нарамил тялото. Принуден е да импровизира.
— Знаеш ли какво? — каза Катрин. — Обзалагам се, че такава ще бъде тезата на прокурора.
— Ако аз бях прокурорът в това дело, така щях да пледирам.
Признах, без да й доверявам, че точно това се бях стремил да постигна тази вечер: да си представя какво би пледирал Еди, за да мога да си съставя стратегия, с която да го оборя.
Катрин ме дари с доста приятелска усмивка.
— Знаеш ли какво, Дръмънд, неприятно ми е да го призная, но си доста добър адвокат.
— Кой, аз ли? Всъщност ти се сети за всичко.
Чиста истина. Всъщност се беше сетила за обяснението още преди да дойда в стаята й, което пък изведнъж ме накара да се зачудя за какво ли още се беше сетила, без да пожелае да го сподели с мен.
Тя ме изгледа над ръба на завивките си.
— Това комплимент ли беше?
Усмихнах се.
— Да, комплимент.
Тя се извърна и за миг се вторачи в стената:
— Никога не съм допускала, че ще го кажа, но ние двамата сме доста добър екип.
— Да, по някакъв начин — съгласих се неохотно.
Катрин отметна завивките, стана от леглото и затопурка към банята. Мина известно време, после чух шум от мивка. Върна се с чаша вода. Може би си въобразявах разни неща, но можех да се закълна, че освен да си налее вода, се беше и сресала, защото косата й вече не беше разрошена. Вместо това се спускаше като дълга, пленителна роба досами кръста й. Хвана един стол, издърпа го и седна. И като размаха възхитителните си крака, тупна ходила до моите върху бюрото.
Бихте могли да наречете всичко това „твърде стимулиращо“, без да сгрешите ни най-малко. Лесбийка или не, краката й наистина бяха страхотни. А аз съм мъж и макар да знаех, че тя е забранен плод, някои части от тялото ми не правят никаква разлика между забранен плод и брюкселско зеле. Освен това точно в този момент забелязах, че не носеше сутиен под тънката си тениска. Двете симпатични дяволчета се разлюляха, а ръбът на тениската се повдигна чак до началото на бедрата й. Предполагам, че тъй като беше лесбийка, тя просто не осъзнаваше какъв ефект имаше всичко това върху мен.
Влязох в рицарска битка да накарам погледа си да се забие в пода, върху бюрото, върху стената — където и да е, само не и върху нея. Губех битката, но се кълна, че адски се съпротивлявах.
— Добре тогава — каза тя замислено.
Очевидно не разбираше, че старият Хумонго не даваше и пет пари дали беше отявлена лесбийка, след като разполагаше с цялото необходимо оборудване. А тя си го имаше. Повярвайте ми, имаше си го.
Попита ме:
— Още ли си убеден, че Уайтхол го е извършил?
— Аха. Силно убеден — рекох и разтърках чело, за да мога да заслоня очи, така че да не ме хване вторачен в готините й крачета.
— Не възприемаш ли предположението ми, че са сменяли партньорите си?
— А, възприемам го, разбира се. Защо не? Самият аз не бих прекъснал една връзка точно по този начин, но мисля, че е правдоподобно.
Катрин отпи глътка вода и аз долових, че се вглежда в лицето ми, но не можех да бъда сигурен, защото собствените ми очи бяха прекалено заети да изследват прехода от глезените към кадифените й прасци.