— Позабавлявай ме още малко — каза тя. — Върни се към онова, което попита Томас тази вечер. Кой друг би могъл да убие Ли? Започни с Моран. Той е приятел на Уайтхол, нали? Наясно е с намеренията му. И му помага, като довежда подходящ партньор.
— Истински приятел — подметнах язвително.
Току-що бях забелязал, че и коленете й бяха великолепни. Нито големи, нито малки, нито костеливи, нито твърде пълни. Майка ми винаги казваше, че единственият начин една жена да бъде оценена както трябва е на базата на коленете й. Звучи странно, но тя имаше право.
Катрин изведнъж рече:
— Дръмънд, трябва да престанеш.
— А? — сепнах се аз, като си мислех, че ме е хванала как я зяпам.
— Престани да правиш предубедени умозаключения. Гейовете живеят в свой, различен свят. Особено пък гейовете във войската.
— Добре, значи Моран е страхотен тип — рекох, като забравих за коленете й, защото вече ме занимаваше повече разкошната гледка на бедрата й. — От онзи тип благороден приятел мъжкар, когото всеки би искал да има. Ами Джаксън? Постоянен приятел ли е бил на Моран? Или просто мимолетно гадже?
— Предположението ми е, че Джаксън е бил само един отстъпчив партньор. Може би Моран е спал няколко пъти с него. Имало е физически контакт, но не и емоционална връзка.
В доблестна проява на воля отместих поглед от краката към лицето й. Изведнъж забелязах, че очите й бяха най-зеленото нещо, което някога съм виждал, бездънни езера с отразени в тях гори, ливади и блещукаща светлина. Имаше нещо странно в начина, по който ме гледаше. Но всичко това бе прекалено сбъркано. Тя беше лесбийка. Двамата се ненавиждахме твърде силно. Ако беше иначе, бих се заклел, че ми подаваше сигнала, който ние, мъжете, наричаме: „Хайде, какво още чакаш?“
Искам да кажа, че бяхме в хотелска стая, късно през нощта, точно до нас имаше голямо, удобно легло, тя беше почти гола, по дяволите, а и беше толкова близо до мен, че можех да доловя аромата на косата й. И той беше страхотен.
Идиотска работа, нали така? По дяволите, та ние дори не се харесвахме!
Идиотско или не, реших, че ще бъде най-добре да си тръгвам, при това моментално. Присъствието на разкошна полугола жена, която се намира на една ръка разстояние, действа много разложително върху самодисциплината.
Бързешком се изправих и се ухилих накриво.
— Аз май трябва да си ходя.
За миг тя изглеждаше като зашеметена. После ме изгледа така, че ако не я познавах, бих си помислил, че е донякъде разочарована.
— Тръгваш ли си? Но ти ме събуди!
— Знам. Съжалявам, наистина. Просто… ммм… мозъкът ми се задръсти. Чувствам се, ъъъ, напълно изтощен — казах и предприех бързо отстъпление.
Отворих вратата и вече почти бях прекрачил прага, когато чух Катрин да мърмори:
— Господи, понякога си такъв тъпанар, Дръмънд!
Това пък откъде се взе, по дяволите? Би трябвало да ми благодари, че я оставям да си доспи. Затворих вратата и си мърморих под нос по целия път до стаята.
Отне ми известно време, но в крайна сметка схванах каква беше работата. Предполагам, че повечето мъже ще ме обвинят, че съм допуснал безразсъдна грешка. Тя току-що ми се беше предложила, а аз бях реагирал като абсолютен тъпанар и си бях тръгнал. Може би не беше стопроцентова лесбийка. Може би беше бисексуална, петдесет на петдесет, а по някаква случайност бях улучил една от онези вечери, когато беше на вълната на другите петдесет процента.
Но пък, от друга страна, повечето хора не познават Катрин Карлсън така, както аз я познавам. Сигурно искаше да ми даде урок за това, че бях нахлул в стаята й посред нощ. Или пък искаше да ме постави на мястото ми ей така, по принципни съображения. Някои жени го правят, повярвайте ми. Всичко се свежда до властта, а най-бързият и най-безопасният начин да се сдобиеш с нея е да покажеш малко бедро, да хвърлиш някоя и друга фалшива усмивка и после да реагираш като ужасно обидена, когато бикът започне да пръхти и да рие земята с копита.
Беше отметнала онези завивки и беше излязла от леглото, а аз едва не й се вързах. Едва не се показах като глупак, но не стана както тя искаше. Не й дадох възможността да ме смачка, като хладно ми заповяда да спра да я опипвам и веднага да се разкарам от стаята й. Бях записал една победа във войната между половете.
Ако не ставаше дума за Катрин Карлсън, всичко това би прозвучало прекалено объркано и сложно, за да е вярно. Само че аз я познавах, при това твърде добре. Катрин беше най-отмъстителният и подъл адвокат, когото познавам. Никой не би могъл да изгради непробиваеми стени; нещо от смразяващото й коварство винаги щеше да прониква от професионалния в личния й живот.
Във всеки случай водата от душа беше толкова студена, че все едно се бомбардирах с ледени кубчета. Едва не загинах от хипотермия, но в крайна сметка се преборих със себе си.
12
Будилникът звънна в четири. Идваше ми да го блъсна в стената и отново да се завия през глава. Но си казах, че „рано пиле рано пее“ и прочие, изтъркалях се от леглото и направих петдесет бързи лицеви опори, за да възстановя кръвообращението си.
Арията на пеещото рано пиле беше да принуди Катрин да се откаже от предварително обречената защита, която планираше. За да направя това, ми беше необходима допълнителна силна карта. Уайтхол все още не го знаеше, но именно той щеше да ми я осигури. Той щеше да бъде моят скрит коз.
Все още замаян, позвъних на румсървиса да ми изпратят кафе. Особено твърдо настоях да е приготвено току-що. Не бях в настроение да се задоволя с остатъците от снощното.
След това взех втория си студен душ за последните четири часа. Когато излязох изпод него, очите ми бяха толкова широко отворени, че симпатичното момче, което ми донесе кафето, сигурно си е помислило, че съм бръкнал с пръсти в електрически контакт. Дадох му щедър бакшиш, после поставих каничката до прозореца, дръпнах щорите и се загледах в светлините на града.
Корейците са бедни, трудолюбиви и усърдни хора и градът вече се разбуждаше. Яхнали малки моторетки, натоварени с топове плат, те вече се носеха по улиците, за да разнесат навреме стоката по магазини и складове. Сигурно бяха станали в три часа, за да излязат толкова рано. И това ако е живот.
Вдигнах телефона и помолих да ме свържат с регистратурата на военната академия „Уест Пойнт“ в Щатите. Отговори ми висок, плах женски гласец. Съобщих, че искам да говоря с началника на регистрационния отдел.
— Имате предвид полковник Хал Менкъл, нали така? — попита телефонистката.
Вежливо потвърдих и тя вежливо ме помоли да изчакам.
Тъй като все пак се обаждах в „Уест Пойнт“, в слушалката зазвуча войнствена маршова музика. Замарширувах на място, докато един груб глас не ме прекъсна:
— С какво мога да ви помогна?
— Полковник Менкъл?
— Нали мен търсехте?
Понякога просто усещате веднага, че някой непознат няма да ви хареса.
— Аз съм Шон Дръмънд — представих се, — адвокат на един от по-малко блестящите випускници на вашата велика институция. Томас Уайтхол. Випуск 91-ва. Чували ли сте за него?
Последва кратка пауза, преди онзи да отвърне:
— Не съм бил тук през 91-ва. Но знам кой е Уайтхол. Всички знаят.
— Има си хас.
— От няколко седмици сме засипани с искания за информация от пресата. Искате да говорите с професора му по физика? Със свещеника му? Изровихме дори един от съквартирантите му тук. Разполагаме с цял списък. С кого искате да започнете?
— Какво ще кажете за съквартиранта? Звучи ми добре.
— Значи с капитан Ърнест Уолтърс. Той преподава машиностроене. Само секунда и ще ви прехвърля.
Секундата отлетя, после се чуха три позвънявания и един ясен и отривист глас каза:
— Факултет по машиностроене. Капитан Уолтърс.
— Здрасти, Ърни — казах, сякаш бях от най-добрите му приятели. — Казвам се майор Шон Дръмънд. Адвокат съм и участвам в екипа по защитата на стария ти съквартирант Томас Уайтхол.
— С какво мога да ви бъда полезен, сър? — попита той толкова подчертано учтиво, че думите му прозвучаха по-скоро като: „Ей, ние двамата всъщност не сме никакви дружки, тъй че защо не вървиш на майната си?“